Kant's Space according to a paragraph | Bulgarian | an Essay

първоначално писано през, и публикувано около година след, 2023

Пространството в “Критика на чистия разум” на Имануел Кант
съгласно 105-106 страница (4ти абзац)

Започваме с въпроса как може да се намира в духа някакъв външен наглед, който предхожда обектите и в който понятието за тези обекти може да се определи a priori. На този въпрос се отговаря, но в него се помещава част от определението на това какво е пространството, или поне част от това, което изпълва понятието за пространство.

Тук се появява една любопитност - а именно това, че има външен наглед в духа, че има нещо, привидно a posteriori в него, който външен наглед предхожда обектите, които са в опита, и в който понятието за тези обекти се определя a priori, независимо от опита. Обаче последователността, в която обикновено се набавя знание, в която се появява понятието, е такава, изискваща първо да има явление - наглед - чак след което може да се формулира понятие.

Ако има такова едно нещо, в което има понятия, и то a priori понятия, то или трябва да има някаква априорност на самите обекти, за да може да фигурира наглед, от който да се състави понятието, или става дума за нещо много по-особено… И уж е така - все пак пространството Е особоено, и то много, и може да се определи като a priori наглед.

Но с твърдението, че в този априорен наглед, който, бидейки априори, би трябвало да предхожда всичко, което е наредено във веригата (понятията за обектите), пък едновременно с това в него понятията за тези обекти стават априорни… Се явява проблем. За да има понятие, трябва да има явление, което да бъде понятизирано. Следователно, трябва да има някакъв опит.

Може да се погледне тъй, че самото фигуриране на това нещо (пространството), което е априори наглед, е предпоставка за един вид априорност и на понятията за обектите, и на самите обекти, но по един заобиколен начин. То е външно сетиво, именно защото е наглед (макар и априорен), но не защото е вън от човека, макар и да е вън от него, а защото самото то е една външност, която се явява като предпоставка за всеки обект и за всяко понятие.

Има някаква априорност - нека се нарече така - и да се опише като момента, в който един обект не фигурира в пространството около един човек и не се явява в опита. Този обект, обаче, може да бъдевидянот този човек, и то в пространството, стига да се е явил веднъж. Без необходимостта от същинско явяване, човекът може да си представи обектът, и да си го представи как му се явява в пространство (винаги в някакво пространство) по един независим от опита начин, който всъщност е някак зависим от опита.

Следователно, тази априорност, която се приписва на понятията за обектите в пространството, не е от абсолютно чистата априорност, но все пак е априорност. Тя е априорност в смисъла, че понятията в пространството не се придобиват в опита, макар и за тях да е необходим някакъв опит.

До тук добре. Разяснено бе, някак, че пространството е едно такованещо, което се явява като предпоставка за всички явления - били те въобразени или не. Разяснено бе, че в пространството, дори въобразеното, има възможност за явление на обекти, което явление да повлияе на този, комуто те се явяват, тъй като от тях се изграждат понятия.

Следващата част от този абзац допълнително осветява каквито и затъмнения биха могли да присъстват. Седалището (на пространството) е в субекта (условно ще го наречем човешкия ум), и е формално свойство (пространството) на субекта (човешкия ум, отново казваме) да се афицира (да бъде влияем, да може да му се влияе) от обекти (нещата извън ума, тези, които се явяват), и по този начин да получава наглед.

Тук се пояснява как е априорно пространството - то е в субекта, в човешкото мислене, което го прави отвъд опита. То щом е в човешкото мислене, няма как да е другаде, и няма как да е друго (ако не априорно). Важно допълнение е, че то е формално свойство. Формално е, защото оформя (или поне взима участие в оформянето на) мисленето.

Най-простият начин, по-който това оформяне може да се демонстрира, е чрез предизвикателството да бъде представено, във въображението, нещо, без то да е в някакво пространство. Да е, например, лъжица, и то само лъжица, без пространство около нея, или по-скоро в което да бъде тя. Тъй като това е невъзможна задача - дори необятният мрак е пространство, както и ослепителната белота - не може да се отрече, че пространството е такова оформящо свойство. А че е свойство няма нужда да се пояснява - тъй като за човек е много отличителна способността да мисли, и следователно съставните част на тази способност (в случая да се афицира от обекти) са, самите те, отличителни.

И, имайки това предвид, може би може да се стигне до едно заключение, или по-скоро едни заключителни думи, тъй като заключение при изследването на Кант може би не може да се направи. Пространството е a priori, то е вътрешно. Самата му априорност предполага едно противоречие с неговата външност, тъй като то е ‘външно’ сетиво, но тази външност не е външна в смисъла на идваща от опита, а е външна в смисъла, че предпоставя възможността за опит.

Това е най-ключовият момент - пространството, това външно сетиво, е изобщо условието за наличие на опит, за наличието на неща, които са a posteriori, тъй като без пространството, нямаше да има възможност за дефиниция на вътрешно и външно - самите тези понятия ИЗИСКВАТ наличието на пространство, защото са такива, които описват пространства.

Точно това свойство - да предпоставя изобщо каквото и да било извън субекта - го прави неотречимо вътрешно и априорно, макар и да е външно.

Източници:

[1] Имануел Кант; “Критика на чистия разум”; Българска Академия на Науките; Цеко Торбов; 1992