Possible Impossibilities | Bulgarian | an Essay

написано на 14/06/2025

 Според Крипке, нещата са едни и същи, във всеки възможен свят, когато към тях е приложен ригиден дезигнатор. Този ригиден дезигнатор е името на съответното нещо, и стига към него да се реферира с ригиден дезигнатор, то е едно и също, идентично, във всеки възможен свят в който съществува.

 Ключовото тук е дезигнацията, именуването, а не същността. Тя има влияние, но, в действителност, няма значение дали Аристотел е бил голям философ, или не - важното е той да се нарича Аристотел, неговия дезигнатор да бъде ‘Аристотел’.

 Тук е налице и друго условие, което създава някакви затруднения. Щом става дума за човеци, към които да се прилагат ригидни дезигнатори, схемата изглежда простичка - ригидният дезигнатор е името на съответния човек. Но, когато става дума за други неща - любим пример бидейки водата - ригидният дезигнатор не е толкова прости, колкото просто името на даден човек.

 Водата има множество дезигнатори, сред които е и ‘вода’, но всички те са гъвкави дезигнатори, а не ригидни. Единственият ригиден дезигнатор, който съществува за водата, е този, който обхваща нейната същност в някаква тоталност, почти като определение, но НЕ определение. Ригидният дезигнатор на водата е H2O, и във всеки възможен свят водата е H2O. Това е необходима, същностна характеристика - водата е H2O.

 Името, ригидният дезигнатор, е натоварено с невероятно голямо значение и тежест, което е неубедително, защото приложимостта му е подозрителна в отношение към човеците, а и не само човеците - нещата изобщо.

 Един ригиден дезигнатор е, всъщност, гъвкав такъв, защото хората не знаят дали това е цялата работа. Водата, преди откриването на състава ѝ, не е била H2O, и е била под някакъв друг дезигнатор, който е индикирал (или бил) контингентна характеристика за водата. С каква сигурност може да се твърди, че H2O е ригидния дезигнатор на онова нещо, което се нарича вода? Дали H2O изобщо се твърди, че е ригидния дезигнатор на водата?

 Както бе казано, във всеки възможен свят водата е H2О, както във всеки възможен свят Аристотел е Аристотел. Дори и водата да е розова в някой друг възможен свят, дори Аристотел да не е станал учител на Александър Македонски, те са си те. Това е неубедително.

 От една страна, неубедително е, защото изключва възможността за каквото и да било действие от страна на човека - той е детерминиран, напълно, и в метафизичен, онтологичен смисъл е такъв, какъвто се е оказал. Човек е винаги дете на родителите си, на точно тези две клетки, които са успели да се срещнат, и няма изключения. Името, което му се дава, е всъщност вторично - ригидният дезигнатор е едно такова нещо, което се прилага от нас, в този наш възможен свят, за всяко друго нещо, във всеки друг възможен свят.

 Но, както бе казано, това не е точно така. Този ригиден дезигнатор е ригиден в нашия конкретен възможен свят, и чрез него ние обозначаваме една конкретна комбинация от елементи, била тя H2O, била тя сперматозоида (неизменно този) на бащата и яйцеклетката (точно тази) на майката на Аристотел. В тези други възможни светове, този Аристотел няма нужда да се казва Аристотел - условно - но ние, в нашия свят, когато говорим за Аристотел, когато визираме конкретно този екземпляр от челядта на майката и бащата на Аристотел, говорим за Аристотел.

 Ето тук е и изключването - този възможен свят е възможен, добре. Но в него няма никакво място за дивергенция, поне до момента на раждането на дезигнирания ‘Аристотел’, защото той не би могъл да бъде роден от други родители, от съвкупността на други клетки, което намеква, че има само едно място и само една ситуация, в която може да се създаде дезигнирания ‘Аристотел’, инак и с половин секунда по-късно да бъде извършено оплождането, не би ставало дума за дезигнирания ‘Аристотел’, защото този конкретен свят би бил невъзможен.

 Ако това не е ключовото - конкретните клетки - то тогава схемата става още по неадекватна. Ако е достатъчно за един дезигниран да бъде правилен в реда на раждане, първото дете на родителите на Аристотел да бъде деизгнирано ‘Аристотел’, винаги, и това дете винаги да бъде Аристотел, незаивисмо от това кога и как е родено, независимо от това кога и как е заченато, нещо куца.

 Възможността на този свят, в който условията на зачатък могат да са тотално различни, и времево, и пространствено, е подозрителна. Ако родителите на един човек са негова необходима характеристика, а не контингентна, както е необходима характеристиката за водата да бъде H2O, то тогава, би следвало, необходимостта да е налице и за конкретните клетки, които създават съответния човек. Дори и повече - необходимо е генетичния код в тези клетки да е винаги един и същ, ако трябва да се прибегне до равнището, на което се подвизава водата с нейното H2O - инак тогава става дума за някакви контингенти характеристики, и дезигнаторът се оказва гъвкав, а не ригиден.

 Следователно, възможността на световете, които се представят от Крипке, е изключително измамна. Всяко едно нещо, до най-финия детаил, трябва да бъде едно и също, за да може този свят да е възможен. Зачева се детето от едни и същи келтки с един и същ генетичен материал и разпределението на гените в зиготата е винаги едно и също, инак не би могло да се говори за идентичност, покриваема от ригиден дезигнатор.

 Щом на толкова микро ниво трябва да се достигне идентичност и еднаквост, тогава на всички други нива, които са над него, също трябва да се достигне идентичност и еднаквост. От това следва, че тези ‘възможни светове’ са изключително еднакви с всички други възможни светове, и дезигнацията ‘възможни светове’ е подлъгваща, защото в тях няма някаква съществена разлика - тя е невъзможна, поради причината, че възможните светове изискват таква специфична идентичност.

 Предлагам разглеждане на ситуацията като на времева линия. Тази времева линия е една, и тя тече в една посока. Моментът, в който тази времева линия БИ се разклонила, е този, в който се зачева ригидно дезигнирания човек. Ключово тук е, че тази линия не е просто линия, а е по-скоро сноп от кабели, нека им се даде състав от мед, и нека се каже, че линията е просната връз една безкрайна плоскост. Освен това, че тези кабели имат някаква твърдост и сравнителна ригидност, поради своята ‘медност’, и освен наличието на ‘земя’, върху която да бъдат разстлани, те са обвити от изключително здрава тръба, която приключва в момента, когато се зачева ригидно дезигнирания човек.

 Тази тръба е тънка - невъзможно тънка, толкова, че нейното изчезване не създава никаква осезаема разлика в релефа на плоскостта, върху която е разположен снопът кабели. Макар и тънка, тръбата е неподвижна, закрепена с множество приставки, които не ѝ позволяват по никакъв начин да помръдне. Друго условие също има - няма никакви елементи, които биха могли да създадат някаква разлика, защото тръбата, ако бъде и леко бутната, то тогава съдържанието ще бъде разклатено, почти неосезаемо, и нещо, някъде, на това атомно ниво, ще се промени, което пък означава, че светът вече не е възможен.

 Като последно условие за възможност на света ще се даде и разположението на ригидно дезигнирания - то е точно в средата на снопа, притиснато от всяка страна от другите кабелченца, до такава степен, че не може да се измени по какъвто и да било начин. И така, тръбата свършва там, където започва възможността за разклонение, където се зачева ригидно дезигнирания.

 Тази тръба, макар и вече да не фигурира, е вече свършила своята работа. Тя е удържала света в рамките на възможното, за да може да се появи ригидно дезигнирания, за да може той, после, да бъде. Влиянието на тръбата продължава да е налице, проявяващо се в плоскостта, която поддържа снопа кабели, и в липсата на метеорологични условия или каквито и да било предпоставки за засягане на снопа.

 Снопът просто си продължава напред, вече без тръба. Но, понеже е сноп, и понеже ключовото за него е в центъра, промени няма. Възможното изменение винаги ще бъде някъде в периферията, толкова далчено от ригидно дезигнирания, та да не може да му повлияе по никакъв начин.

 Следователно, възможните светове са идентични с наличния свят, от който се задават ригидните дезигнатори. Ако има някаква възможност за изменение, тя е в периферията на този свят, и не може по никакъв начин да повлияе на ригидно дезигнирания, освен ако той не надживее родителите си с 50, 100 години - защото тогава условията за неговата дезигнация вече няма да са под въпрос.

 Заключението, което извличам от това размишление и от този мисловен експеримент е, че няма абсолютно никакъв смисъл от употребата на понятието ‘възможен свят’ в контекста на ригидните дезигнатори. Възможните светове, всичките, се свеждат до текущия, единствен възможен свят, благодарение на голямото осланяне на детерминизъм и нуждата за ригидно дезигниране.