The Night as a "Place" of Knowledge | Bulgarian | an Essay
доклад, изготвен за конференция на тема "Топоси на Знанието", проведена през 2022;
ТОПОС - от (древно?)гръцки, κοινοὶ τόποι, common places, някакво пространство, място
Първоначално, темата на това докладче трябваше да е различна.
Когато чух топоси на знанието, реших че искам да се занимая с нещо малко по-особено, което пък ме подкокороса да се насоча към дискотеката. После, естествено, се усетих, че бива да са малко по-свързани със средновековието нещата, та си наумих да измисля какъв е този топос на знанието, който си търся.
Мислих си, че може да е таверната, или странноприемницата, или просто кръчмата, но все нещо не се получаваше. Трябваше да се подходи по-абстрактно, та започнах да ровя там, където можех, и взех, че открих каквото ми трябваше.
Нощта, тогава, се оказа този топос на знание, за който се бях сетил. Но нощта не е някакво място, нали? Това създава проблеми, та ми се наложи да откривам начин, по който да извъртя нещата така, че да може да се каже, че нощта е един такъв топос… Такова едно място. И това, всъщност, става някак лесно.
Първата подсказка, която получих, се оказа спотаена в едно ключово разграничение, което бива да се направи. Това разграничение е туй между нашите, съвременни нощи (които почти не са нощи) и нощите, които са пристигали в миналото, преди всичко да почне да се осветява, масово, с лампи или фенери.
Къде протича нощта, тогава, щом всичко е обвито в непрогледен мрак, който мрак хем е нищо, хем е всичко, който мрак е оприличим с онзи хаос разглеждан от античните гърци, в който хаос нищо не е имало определение, очертание или форма, и от който хаос нещата са били подредени и определени, за да станат неща? В къщи, естествено.
Нощта на хората в средновековието, и става дума за средностатистическия, целокупен средновековен селянин, протича в техните домове. Ако имат каминка, която да е запалена, то тогава ще имат някаква светлинка, но иначе всичко е в един непрогледен мрак. Единствено луната и звездите биха могли да озаряват това на земята, но тяхното сияние не е напълно достатъчно.
И тъй, това място на знанието се оказва човешкият дом, който дом е обгърнат от всепоглъщаща нощ. Както вече споменах, нощта е такова едно страховито нещо, не само защото хем е нищо - защото нито се чува каквото и да било, понеже всичко спи, и нито се вижда каквото и да било - хем не е нищо. Защо? Защото в тъмното може да има каквото може човек да си помисли, пък и отвъд това.
Нощта, освен това, е била обвързана с безброй много суеверни вярвания, голяма част от които били на свой ред вързани с идеята, че дявола владее през този промеждутък на денонощието. Това, пък, създава предпоставки.
Хората гледат да си седят у дома, а не да излизат навън по нощите. Хем е непрогледен мрак, и дори и да си светят с нещо, пак не са чак толкова видими нещата, хем може да срещнат нещо, дето не бива да се среща, хем могат да станат всякакви ужасни неща, които никому не биха облагоденствали.
Та, значи това е топоса на знанието. Ама какво е това знание, за което иде реч, и какви са условията при които съответното знание се открива, при които то се придобива? Сега като седна да мъдря по този въпрос, аз си давам сметка, че не съм визирал само дискотеката, а изобщо условията, въртящи се около посещението на дискотеката.
Човек там ходещ е, най-често, пиян и с приятели, или пък поне познати. Както е известно, когато си пийнем мъничко, или множко, зависи от човека, хората си губим задръжките. И като нямаме задръжки, когато обстановката е толкова шумна, че не се чува нищо (освен музиката), и можем да си говорим само един с друг, а не всички съвместно, когато я има тази възможност казаното да се изгуби я в какафонията на купона, я в алкохола в кръвта, започват да се споделят един тайни неща.
Те тези работи не са, всъщност, много тайни, но ние сме решили, че някои неща не бива да се казват, или поне не по онзи начин, по който биха се казали в такава ситуация. Това, което е ключово в случая е, естествено, искреността на тези казванки. Също бива да се добави, че не става дума само за казаното, а и за показаното.
Искрени неща си казват хората, когато нямат задръжки. Много хубаво, но това как се свързва с нощта в средновековието, и как така това е някакво ценно знание?
Първо, хората в средновековието са си говорили и те, не само ние, но и те не са си казвали всичко, което са искали да си кажат, точно като нас, защото са имали някакви задръжки - социални норми, опасения, изобщо всякакви такива глупости, които да попречат на хората да бъдат искрени.
НО, настане вечер, месец изгрее, и всички птички започват да си пеят на ушенце… Ама една идея по-късно. Тези случки, тези споделяния и искрени приказки, които си приказват хората, протичат около полунощ. Защо чакат толкова дълго хората, та да почнат да си говорят, а не подкарат приказката щом се мръкне?
Може и да си я подкарват, но условията са някак различни. Нека, обаче, се поясни - в средновековието се е спяло по два пъти. Първото, което е било по-скоро дрямка, са го правили от залез слънце до около час преди полунощ. После са прекарвали към два часа в правене на разни работи, и след това са се тръшвали, отново, да спят, и са откарвали до съмване.
Какво, обаче, се е правело в този промеждутък? Ако има огнище или каминка, мятало се е някое трупче, за да се поддържа огъня. Ако е имало някаква работа да се довършва, занимавали са се с нея. Но това, което е най-важно, е че са си говорили.
Ето ги онези различни условия. През деня хората си говорят по един начин, през нощта - по друг. Тази другост се дължи точно на нещата, които до момента бяха разнищвани. В условията на мъртва тишина, в условията на непрогледен мрак, човекът, или човеците, се чувстват особено.
Това особено чувство е най-важното нещо в случая, най-важната предпоставка за набавянето на това знание, което се търси. В тъмното човек е сам. Тази самотност - дори и да има друг човек, който да присъства - разколебава човека, но едновременно с това му придава и особена смелост.
Тази смелост е обвързана с неговата способност да бъде откровен, да бъде искрен, защото иначе човекът не е искрено създание. Човекът е дресиран от другите хора, които на свой ред са дресирани от другите, да се крият, да се притесняват, да се спотайват, метафорично, в тъмното. Своите искрени мисли те не бива да изразяват, защото е опасно да се прави.
Но в тъмното, човек е искрен.
Нека направим едно леко отклонение. Когато си помисля за молитва, аз не се хвърлям към образа на свещеник в църква, а залитам към представата за един неописуем човек, паднал на колене, с наведена глава, молещ се. Около този човек непрогледен мрак, в ръцете му кръст.
Така се изобразяват молещи се хора. Защо, обаче? Защото когато човек говори на Бог, когато той си признава всичко, де що е направил, този човек е искрен. Нали Бог знае всичко, няма как да излъжеш Господ. И хората са искрени, когато отправят молитва, когато се изповядват, когато изобщо, условно, общуват с Бог.
Но условието да са сами е присъстващо. Когато човек се моли, когато човек общува с Бог, той трябва да е сам с Него. В този образ, който ви представих, човекът е сам с Господ… Но Бог не е изобразен. Човекът е сам, и то не къде, а в тъмното.
Подобно е знанието, което се споделя по нощите. В мрака, който мрак е всепоглъщащ, който мрак е хем нищото, хем в него може да има всичко, в мрака, в който човекът е останал сам самичък, той се оказва в близост с другиго.
И другарчето на човека в тъмното е много специален човек. В този мрак, в това нищо, човек някак се доверява на този, който присъства до него. Това доверие е подкокоросано не само от усещането, което е откриваемо при молитвата, при уединението с Бог, а и от подозрението, че думите, де що биха били отронени в този мрак, могат да бъдат погълнати от този мрак и да бъдат забравени.
Каквато и срамна тайна се сподели си остава там, на това място, където е била изречена. Но въпросът не е, дали тайните са срамни, или клюките са сочни, а че говорещият е искрен. На това място, където това откровено знание се споделя, където то си и остава, там човек е способен на искрена откритост, на искреност.
И затова нощта е топос на знанието.