The Absence in Love | Bulgarian | an Essay

първоначално писано през, и публикувано около година след, 2021

Липсата

Любовта е именно това - липса.

По-подробно описание на това нещо, наречено любов, може да бъде намерено в сърцето на всеки човек, и това описание е някак специфично и уникално за самия човек, в чието сърце се открива тази любов. Естествено, тази любов не е в самото сърце, но така казват хората, такъв е първообраза на колективното неосъзнато. За това се дава съвета “Вслушай се в сърцето си!”.

На любовта се придава някаква специална чест, тя да не е свързана с човешкия ум, а със сърцето. В действителност е така, защото когато човек е влюбен, друг архетип, който идва на ум, е на наблюдателите, казвайки си, след като влюбения е направил някаква глупост, че съответният човек е влюбен, и му прощават, извиняват, някак, неговото безумие, така да се каже.

Но защо така се случва? Като се влюби един човек, той губи своя ум, или поне така ни се струва на нас, наблюдаващите го, и той прави глупави неща, безразсъдни. Именно тук се появява липсата в Любовта, макар и това да не е първото и проявление. Човек, който е влюбен, губи нещата, които е имал преди, и, изведнъж, се оказва обеднял и обгърнат в немота.

Всъщност, самата дума немота е много интересна, когато се спомене в контекста на този текст: Немотата има две значения, като първото е човек да няма нищо, да е беден, а второто е човек да не може да говори, да е ням. Българският език тук демонстрира своето превъзходство, тъй като има едно много приятно припокриване.

Една жена, която не може да говори, е няма. “Няма” има, много удобно, значения, които са почти идентични, а и са много приложими в тази ситуация. “Няма”, бидейки отрицание на “Има”, обозначава отсъствието на нещо. “Няма”, бидейки прилагателно име, в женски род, което описва човек, който не може да говори, обозначава отсъствието на глас.

Представете си, ако обичате, една девойка. Тя е влюбена, и то много. Среща се, случайно, с човека, в когото е влюбена, и, както се казва, губи дар слово. Онемява. Тя няма глас, няма думи, които да изрече - самата тя е няма.

Тази немота, която сполита нашата представена девойка, естествено, може да сполети и някой младеж, но, за удобство, използвахме такъв пример. Човек онемява, когато е влюбен и се озове в присъствието на своя обект на любов. Това, естествено, може и да не се случва на всеки човек, поне не толкова изявено, но всеки истински влюбен представител на човешкия род бива сполетян от несигурност.

Губи се сигурността на човека, който е влюбен, изпитва се една липса - една от много липси, свързани с любовта - и човекът се озовава в една ситуация, в която той не знае как да подходи. Не може да намери правилните думи, пък дори и да ги намери, пак има някакво затормозяване, когато стане време да ги изреди. Може да заекне, тъй като му липсва сигурност, може да се изчерви, поради липсата на смелост, и куп други неща, които да се появят, вследствие на липсата, предизвикана от Любовта.

Каква е причината, поради която изчезват тези неща, които преди са били налични в достатъчни количества? Естествено, че е Любовта, но това не продължава вечно, защото, ако беше така, изобщо нямаше да може да се свърши каквото и да било.

Изглежда, като че ли този причинител на тези злини е друг, спотаен в сянката, обявена за съдържател на всички неприсъщи на отделния човек неща, от Карл Густав Юнг. Кой, обаче, е този друг злодей, скрил се в недрата на човешкото съзнание, и то толкова дълбоко, че е технически неосъзнато неговото съществуване?

Това неприсъщо на човека нещо е Самотата. Именно тя, в своята истинна форма, е причинител на тези ужасни липси, които се появяват у един влюбен човек. Но, за да е по-точно това, което се обсъжда, трябва да се поясни, че Самотата, всъщност, нищо не е направила - поне не още. Това, което всъщност е фактора, влияещ активно, е Страхът от Самотата.

Страхът от Самотата

Някак се стигна до Страхът, от приказка за Любовта, но това ще бъде свързано, след малко. За момента, обаче, трябва да погледне, през лупа, поне, този Страх от Самотата. Първо, трябва да се запитаме защо се страхува човек от Самотата.

Това е въпрос, чийто отговор е ясен. Човек, обикновено, израства в общество, заобиколен от други човеци (или поне хора, които се представят за човеци). Човек свиква на това присъствие на други, той няма нужда от нищо, за да може да живее с други хора, и дори няма липса на каквото и да било, в тази ситуация. Човек расте, заобиколен от човеци, и всичко, което човек прави, е някак свързано с другите хора.

Оставен на самота, в уединение, човек може да изпита удоволствие, за известно време, но не е случайност това, че уединението, да кажем в карцера, е наказание. Ако човек няма психически отклонения, то той не би се насладил на такъв продължителен период самота, пък изобщо да не предполагаме дни или седмици наред, без никаква връзка и общуване с други хора.

Човекът, както се е казало преди, и ще се казва и занапред, освен ако не се свърши всичко преждевременно, е социално животно. Дали всъщност е животно, ще се сдържим от обсъждане, но със сигурност може да се каже, че човекът е социално същество, поне. Естествено е за човек да не е сам, да има други хора около себе си, с които да прави каквото и да било, пък, и нищо да не прави, пак, самото им присъствие е важно.

Обаче, какво става когато един човек се окаже сам? Да си представим едно дете - мъничко, невръстно, още не започнало да ходи на училище - как се изгубва. Държи майка си за ръчичка, и, после, изведнъж, вече не, и мама я няма. Оказва се, че това дете е само, дори и да има други хора наоколо.

Ужасът от неизвестното, от, да бъда така дързък, та да използвам това понятие,небитието, го сполита, и то се оказва изпаднало в Самота. Въпреки, че има други хора наоколо, въпреки, че не е всъщност само, това дете е попаднало в жестоката хватка на Самотата, и тя започва да го задушава, да му причинява злини. Намират го, после, родителите му, и всичко свършва добре, но макар и да не е напълно съзнателен споменът, пък, и да е направо несъзнателен, той се плъзва в сянката на човека, който ще стане от това дете, и остава там.

Това е само пример, естествено, но Самотата се усеща от хората, и то с много висока честота. Дори и да не му се е случвало на човек такова нещо, този човек надали ще е напълно удовлетворен от прекарване на известно време без да може да си взаимодейства с други хора по какъвто и да било начин. Ако, пък, това време стане не известно, а продължително, то тогава ще е нещастен човека, прекарващ го.

Вроден е, някак си, Страхът от Самотата, стига човек да е израснал с хора. Този Страх е разковничето, което се търси в тази част от текста. Страхът от Самотата отнема сигурността и смелостта на човека, в ситуацията на общуване с обекта на любовта на този човек.

Въпрос, много неприятен, се прокрадва в ума, и, даже и да е несъзнателно, човек си го задава: “Ами ако кажа нещо, което не бива?” Ако бъде продумано такова нещо, което не трябва да се изрича, то би могло да доведе то някакво катастрофално събитие, което да раздели човек от възлюбения му друг човек, и да тласне влюбения в коварните обятия на Самотата.

Самата тази възможност, която съществува, дори когато не общуват хора, поне единия от които изпитват романтично привличане към другия, не е страшна. Сама по себе си, тя трабва да се възприеме, като нещо, което може да се случи - все пак е възможност, а не невъзможност - и човек трябва, въпреки нея, да продължи своето общуване с отсрещния човек.

Както вече беше споменато, това се случва и при обикновени случаи на взаимодействие между хората, но и в тези случаи пак може да се намеси Страхът от Самотата. Той взима тази възможност и я използва като оръжие, превръща я от проста посока, в която действителността може да се отправи, в някакво ужасно, кошмарно чудовище, което виси над рамото на човек, и му текат киселинните лиги, чакащо само една думичка да бъде отронена. Поне така се възприема от човека, който бива терзан от Страхът от Самотата.

Има възможност това да се предотврати. Ако човек има някакъв брой приятели, или близки хора, които са достатъчна изолация между него самия и Самотата, то, тогава, има вероятност този човек да не се страхува от това да каже, каквото и да било, защото, макар и да изгуби възможността да общува в бъдещето с този човек, комуто е казал неправилното нещо, човекът с приятели все пак няма да е самотен, защото има приятели.

Ще се запитаме, обаче, че, вследствие на това твърдение, не би ли било възможно за човек с много приятели да може да преодолее Страхът от Самотата по подобен начин и да общува съвсем нормално с обекта на своята любов? И отговорът е не.

Сега, ще ви приканя да се върнем малко по-назад в метафоричното време, и да намерим същия този човек, с много приятели, който не се бои да говори каквото и да е на другите хора, защото не го е страх от Самотата. Та, този човек си има приятели, и, като че ли това му е достатъчно. Обаче, така просто му се случва, че нашият примерен човек се среща с друг човек. Може изобщо да не е среща, а само се виждат, за момент.

И тогава, тази среща или този поглед, колкото и кратки да са били, създават една бездна в човека. Да се използва думата душа не е удачно, тъй като още не е известно какво е това, но, литературно, може да се каже, че човешкото сърце натежава, и то не защото има нещо, което му тежи, а защото има нещо, което липсва. Отсъства нещо, и това отсъствие на нещо, известно също като нищото, е много влиятелно за човека.

Той се е влюбил. Човек, който привидно не би могъл да бъде нападнат от Страха от Самотата, тъй като има приятели, които да го защитят от самата Самота, изведнъж открива напълно различна потребност, нужда, дори желание, което той да иска да изпълни, и се появява новtheatrum belli, театър на военното дело, срещу Самотата.

Тук, именно, се разгръща същността на любовта. Тази липса, която се изпитва от човек, който е влюбен, е това, което прави любовта толкова специална. Страхът от Самотата, сдобил се с различен начин, по който да гложди по човешката психика, веднага се нахвърля срещу човека, тъй като в този момент има само едно нещо, което може да се възправи пред Самотата.

Парадоксът

Това едно, единствено нещо, застанало между Самотата и човека, който се е влюбил, е другият човек, потърпевш на любовта на воюващия с пустошта. Този друг човек е това, което липсва на влюбения. Възлюбения човек е това нещо, което човек, притежаващ всичко друго, желае повече от всичко на света, защото ямата, появила се в същността на влюбения, е такава, която може да бъде запълнена само от желаният.

Но тук се появява един парадокс. Хем няма нищо, има една празнота, една преобладаваща липса, която само расте, хем се е появило нещо, което е толкова необятно, че е погълнало човека изцяло. Любовта е и двете, едновременно. Невероятно отсъствие на нещо, което се струва на човека, като необходимо за неговото съществуване, но, едновременно с това, нещо, което изпълва съзнанието му, закрива очите му, поглъща разума му и го оставя съсредоточен, опиянен, и изобщо напълно превзет от любовта.

Отсъствието, което запълва човек. Един влюбен човек е обсебен от своята любов, от това желание да е заедно със възлюбения, той губи почти всяко друго нещо. Той не яде, не обръща внимание на това, което го заобикаля, тъй като е зает да мисли за възлюбения, той няма желание да се занимава с каквото и да било, освен ако то не е свързано по някакъв начин с възлюбения.

В Пир на Платон има една кратка приказка, която гласи, че Ерос, Бог на Любовта, се е родил след като Пениа, Богинята на Бедността, съблазнила Порус, Бог на Находчивостта Целесъобразността. Поради факта, че това са родителите на Любовта, а именно Бедността и Целенасочеността, самата Любов вечно се нуждае от нещо, има някаква липса, но и вечно преследва, търси нещо, има някаква цел.

Това е нещо много обезпокояващо. Любовта е съвкупност от липса, отсъствие на нещо, и на желанието това нещо да бъде ‘придобито’, за да се премахне липсата. Точно тук се появява парадокса. Как може човек да остане влюбен в друг човек, ако на любовта бъде отвърнато с любов? Липсата у първия човек ще бъде премахната, и желанието да се премахне липсата ще изчезне.

Като че ли това е самата липса в Любовта, липсата на постоянност, на сигурност. Не може да бъде сигурен, един човек, че, след като се влюби, и желанието му, да се отвърне на чувствата му по благоприятен начин, бъде изпълнено, ще продължи да изпитва любов към човека, отвърнал на неговите чувства.

Заради това се е появил феноменът на изневярата. Като че ли любовта, която събира двама души, бавно изгаря, и свършва, тъй като желанието се изчерпва, и, за да се сдобие наново с това желание, пък и да преоткрие липсата, човек открива любовник. Тази грешнота, тази нередност в изневярата, тя е една постоянна липса. Опасност, забрана - не може да са, любовник и женен човек, заедно, защото има някаква опасност. Това, че има нещо забранено, нещо непозволено, някакво ограничение, то съставлява липсата, и, въпреки че сношението и отношението на любовник и женен човек са като на съпруг и съпруга, като че ли при престъпилите правилата на обществото, любовта гори по-жарко отколкото при спазващите тези правила.

Човек, който вечно желае нещо, и има празнота в себе си, тъй като всъщност няма това, което желае, дали е наистина влюбен, и дали неговата любов ще бъде вечна? Славой Жижек твърди, че мъжете, които имат любовници, искат да са с любовниците си. Те се развеждат със съпругите си, но, правейки това, губят и любовниците си, тъй като привлекателното нещо във връзката е била именно тази забрана, тази възприета невъзможност на романтичните взаимоотношения между любовницата и изневеряващия съпруг.

Изчезва липсата. Запълва се празнотата, а желанието се изпарява. Това не е универсално, тъй като има връзки, в които не се появява изневяра, но в тях се появява друга липса, която да подклажда желанието. Необходима е липсата, за да има желание, като тези две неща са съставките на любовта, и, по всичко изглежда, като че ли любовта не е вечна.

Или пък е?

Вечната Любов

Колкото и странно да е това, че любовта е нещо, което ни се вижда като неприятно, това неприятно, ужасно нещо, всъщност е причината, поради която любовта е това, което е. Любовта се възприема като нещо невероятно хубаво, за някои хора тя осмисля живота. Писани са безбройни книги на тема любовта, направени са стотици, дори хиляди филми за нея, и се появяват още и още методи, по които да се възхвалява тя, като нещо толкова хубаво.

Обаче тази любов е непостоянна. Сама по себе си, тя е моментна, не вечна, и някога свършва. Затова се нарича да се влюби човек наново, да преоткрие любовта си за своя партньор. Любовта умира, но се ражда друга, която бива подклаждана от друга липса. Това демонстрира, че няма вечна любов, или поне така подтиква хората да мислят, но всъщност не е така.

Тъй като любовта може да се породи вследствие на среща, или поглед, изглежда, като че ли тя е нещо визуално. Но има и любов, която се заражда в следствие на общуване, в което не присъства зрителната способност като оценъчен фактор. Любовта се нуждае от липса, и от желание, свързано с премахването на тази липса, и е много лесно да се направи връзката тук.

Едно влюбване, случило се без да се виждат влюбените, има липса - не може човек да е заедно с възлюбения, но и също не знае как изглежда възлюбения - и има желание - да е заедно с възлюбения и да ознае как изглежда възлюбения. Има две липси, които създават желания, и, като че ли тази любов има повече шансове да продължи по-дълго.

Естествено е, обаче, тези влюбени хора да се срещнат все някога, и да се изпълнят желанията им. Това подсказва, че, за да се открие вечната любов, трябва да се създаде условие, в което липсата е толкова голяма, че желанието да се премахне тя е толкова неизпълнимо, та да остане тази липса завинаги в човека, и да създаде вечна любов.

Пак ще се обърнем към любов, която е започнала, без да се виждат хората, които имат участие в нея. Но, този път ще вмъкнем друго предизвикателство - разстоянието. Ако тези двама души, които са се влюбили един в друг, са на хиляди километри разстояние, това се явява като пречка, която не би била лесно преодолима. Тази пречка прави липсата по-голяма, и трудността при изпълняването на желанието расте пропорционално.

Обаче, при такива връзки не се създава вечна любов, а по-скоро любовта е дублирана. Има две срещи, една писмена, една лице в лице, две влюбвания, едно в разумът на човека, с когото се общува писмено, едно в съвкупността от неща, които е човека, вече срещнат, и след това отново се случва това, което би могло да се случи на човеци в романтична връзка - да се изгуби липсата.

Това ни води до една от последните възможности за откритието на вечната любов. Една и съща, непроменена, невъзкресена любов, която от появата си вечно терзае влюбения, до самия му смъртен одър, пък може би и след това. Става дума за несподелената, невъзможна любов.

Колкото и ужасно да звучи, изглежда, като че ли именно тази любов, която е отвъд пределите на вероятностите, любовта, чийто отвръщане не би могло да се случи, според влюбилия се, именно тя има потенциал да бъде вечна, тъй като тя е изпълнена с липса, и то липса, която има съвсем различими причини, които са явни дори за влюбения.

Като пръв пример ще бъде дадена звездата. Известен човек, който, да речем, е певец. Песните на този човек достигат до милиони души, и, измежду тези милиони други хора, някой се влюбва в тази звезда. Този влюбил се човек може да се е влюбил в нещо, което не е всеобхващащо личността на тази звезда, но е нещо, което е изпъчено.

Биха могли да са песните, тяхното съдържание, тяхната тематика, която метафорично докосва слушателя, който се е влюбил в звездата, създала ги. Би могъл да е самият глас на звездата, пееща тези песни, неговата мелодичност, неговия тембър, изобщо звученето му би могло да е толкова прекрасно за влюбилия се, че да е достатъчно да превърне един ужасен ден в хубав такъв. Лицето, начина, по който изглежда звездата, е способно да предизвика любов у човека. Дори картината, която тази звезда извезва, за да представи като себе си, може да е достатъчна, за да се влюби в нея един човек.

Всички тези неща се струват толкова превъзходни на влюбения, защото той ще си каже, че е недостъпно за него това нещо. Как така, един обикновен човек, като влюбилия се, би могъл да бъде заедно с една особа, с такъв човек, който е крайно необикновен? Отговорът, за хората, е, че не може. Тук се появява невъзможността, и липсата само се подклажда.

Звездата продължава да съществува, да създава нови неща, чрез които да покаже себе си, които неща само подхранват огъня на тази невъзможна любов, и липсата просто расте, заедно с желанието. Фактът, че влюбеният винаги може, по един символичен начин да е заедно със звездата, било то като гледа интервюта, слуша песни, следи социалните мрежи, чете в списания, и изобщо си мисли за този възлюбен, недостижим човек, позволява на любовта никога да не се изпари.

Тя постоянно е някак свежа, жарка и присъстваща. Дори и да се сключи брак от влюбеният човек, тази любов към звездата си остава, защото вечно съществува това невъобразимо желание, и тази незапълнима яма, изкопана от липсата.

Може, пък, да се е влюбил човек във въображаем герой, било то от книга, филм, или какъвто и да било плод на човешкото въображение. Този герой е недостъпен, тъй като не може да бъде усетен с всяко едно от човешките чувства, тъй като е неосезаем, и тъй като любовта, която изпитва човек към него, е не само невъзможна, но е и непозволена. Та ако е влюбен човек във въображаем герой, не биха ли го възприели за луд, за умопобъркан, за абсолютно отделен от реалността?

Липсата, предизвикана от тези неизпълними желания, които са на свой ред родени от нуждата да се премахне тази безгранична липса, е в основата на любовта, не само невъзможната или забранената, но и напълно вероятната и даже подстрекавана любов. Обаче, без тази липса, любовта си отминава. На човеците им е зададено да търсят начина да запазят своята любов трайна, да маневрират измежду изпълнението на желанието и страданието от липсата.