първоначално писано през, и публикувано около година след, 2021

1. Основанията човекът да поставя въпроса за началото:

Основанията на човека да поставя въпроса за началото са вкоренени в самото битие на човека, което битие включва всичко, което този човек някога е възприел чрез своите сетива. Самият факт, че човек съществува, е способен да породи въпрос, който би могъл да доведе до този за началото, а може даже и да е директно свързан с него.

Човешкото любопитство, което е основна причина за развитието на човечеството, е достатъчна предпоставка за задаването на въпроси, свързани с това, което ни заобикаля. Това любопитство е основна част от начина, по който функционира човечеството. Ние, хората, имаме потребността да търсим обяснение на нещата, тъй като изпитваме страх от това, което е непознато за нас.

Този страх е породен от възможността това нещо, което е неизвестно, да е опасно за нас, и да ни отведе до небитието. Небитието, тъй като на нас не ни е известно какво се случва след смъртта, и има вероятност това, което се случва, след като умре човек, е, той просто да спре да съществува - да премине от битие към небитие.

Това нещо, това опасение, че може неизвестното да ни бутне в небитието, е най-фундаменталната причина, поради която човек се нуждае от начин, по който да си обясни нещата, та да може, чрез това познаване на тези неща, във формата на обяснение, той да е по-спокоен, или по-способен, да се справи с тях по начин, който би му позволил да избегне сблъсъка с небитието.

Обаче, това небитие е също толкова съществено при раждането, колкото и при смъртта. Като че ли детето, новородено, е дошло, самото то, от небитието. Началото на неговия живот е така обвързано с небитието, че е направо невъзможно да се направи разграничение. Човек трудно може да погледне едно кърмаче, без да си помисли колко крехко е то, колко мъничко, колко слабо е то, колко внимателни трябва да бъдем, когато го докосваме или държим.

Тази близост на децата с небитието, произлизаща от тяхното начало, е една от предпоставките за човешкото запитване за началото. Ако това се разшири, и мащаба се увеличи до световно ниво, то тогава въпроса за раждането на света е напълно основателен.

Не е само това причината, естествено. Чрез отговорите на тези въпроси, хората са си обяснявали защо самите те съществуват, и какво ще им се случи след тяхната смърт. Чрез отговора на този въпрос се създава мироглед, който закриля хората от небитието, като им дава обяснение, което съдържа в себе си надежда, за света, за неговото устройство и за това, което идва след него.

Именно това са основанията на човека да си зададе въпроса за началото: За да си обясни света; За да се предпази от ужаса на небитието.

2. Феномена на родеността като условие на човешкото съществуване и двойственият ѝ характер:

Както се споменава в предишната страница, раждането на човека е тясно свързано както с битието, така и с небитието.

С битието е свързано по най-виден начин - един човек се ражда, и това е началото на неговото битие. Преди да се роди, като резултат от нечие чуждо битие, този раждащ се човек не е съществувал. Той е бил в небитието, в което се таи свързаността със самото него. Този факт, че по някакъв начин битието на човека произлиза от небитието на човека, илюстрира особеността на на човешкото съществуване.

Особено е, защото хем е така, хем не е така. За тези, които знаят, всъщност човек не произлиза от небитието, а от битието. Клетките, от които се изгражда човек, съществуват в битието. Дори и преди тези клетки да се слеят, и да сформират зигота, те съществуват, и самото им съществуване по някакъв начин гарантира битието на човека, който ще се роди, след като се развие зародиш. Но, от друга страна, как може това да гарантира съществуването на един човек, как може това да бъде неговото битие?

Макар и точно това да е въпрос, който подлежи да бъде обсъден, трябва да се фокусираме върху родеността. Раждането, като такова, е появата на човешко създание от дебрите на небитието, докато смъртта е напускането на човешкото създание на простора на битието. Но това не е всичко, което се асоциира с раждането.

На човек са му вродени някои неща, някои качества или особености. По същия начин на предметите са им вродени някои неща, макар и тези предмети да не се раждат, в буквалния смисъл на думата. На един камък му е вродено качеството да е корав, но камъкът не се е родил. Родеността е нещо, което не е придобито. Родеността е нещо, което е присъщо на човека, от момента в който той е навлязъл в битието. Самият живот е такъв, който е условие за човешкото битие, за човешкото съществуване, и, следователно, родеността, раждането, е условие за човешкото съществуване, тъй като не може да има човек, който не се е родил.

1.Митът и разбирането на Аз-а. Отношението между индивида и общността:

В митовете човек, Аз-а, заема различно място от това, което му е отредено от модерното общество. Митологичния свят нарежда човека в дългата редица от същества, които съществуват. Той, човекът, не е определен като уникален, или специален, а е, напротив, напълно взаимнозаменяем, било то с животните, било то с другите неща, които изпълват света, и са под Боговете. Това е илюстрирано в многото митове и легенди, в които някой човек бива превърнат в крава или дърво, защото, за боговете, смъртните (човеците) не са нещо уникално и специално.

Мястото на човека в митологичния свят не е специално. Човека е част от света, и той се съобразява с всяко друго нещо. Човека, в митовете, даже не се определя като специфичен, един единствен човек. Аз-а почти не съществува, освен за особени хора - герои или деца на боговете. Царе, принцове, които представляват не само самите себе си, но и обществата, над които властват. Обществото, общността - това е важното нещо в митологичния свят. Личността, която навреди, не вреди на себе си, а на цялата общност.

Това е отразено в начина, по който се живее в тази епоха. Малки общности, в които хората се познават, които общности се препитават чрез земеделство. Ако човек напусне своята общност, той не може да оцелее, и Аз-а е на заден план, тъй като важното е общността да благоденства, понеже, без общността, Аз-а не може да съществува.

2.Отношението между митичния разказ и истината:

Митичния разказ, за хората от митичната епоха, е пропорционален на истината. В действителност, той Е истината, тъй като той не самo обяснява света, той гарантира, че нещата ще бъдат това, което са, и че нещата, които се правят с някаква цел, ще бъдат успешни, и ще имат тази цел. Митът потвърждава на хората, че ако запалят огън, той ще ги стопли. Без митът, да потвърди, че огъня ще ги стопли, те не могат да знаят дали, всъщност, огъня ще ги стопли.

Митичният разказ казва на хората какви са те, и, правейки това, ги поставя на място в света, създава общността, от която са част човеците. Митичният разказ е истината, защото не може да бъде оспорен. Освен че хората, живеещи в условия, които предразполагат към вярването в митичния разказ, са получили тези разкази от старейшината на общността, който е най-мъдър и най-дълбоко уважаван, те не са могли да се усъмнят в истинността на митичния разказ, тъй като това би довело до тяхното отхвърляне от общността им.

Това се дължи именно на факта, че митичния разказ е, за тези хора, истината. Той, обяснявайки света, създава правила, които да се спазват. Ако един човек отрече истинността на митичния разказ, то, тогава, другите членове на общността, в която живее този отрекъл истината човек, не могат да са сигурни, че той няма да наруши правилата - все пак, щом според него митичния разказ, който е истината, всъщност не е истината, то тогава и тези правила не са истински правила за него.

Истината, която е била митичния разказ, се предава от тези, които спазват правилата най-изрядно. Най-вещите в ритуалите, старейшините. Те, които са като бащи на всички, имат авторитет, който авторитет, дори и да се абстрахират хората от митичния разказ, е налице. Този авторитет прави думите, които бъдат изречени от старейшината, по-тежки. А, когато старейшината извършва ритуал, и, извършвайки този ритуал, той разказва митичния разказ, при успешното извършване на ритуала, и демонстрацията на истинността на митичния разказ, няма причина за съмнение.

3.Определяне на основните различия между мита и философията относно:

а/ реалността

Митът тава едно строго определение на реалността, като я обяснява детайлно, и създава измерения, в които тя да се помещава. Реалността е до таква степен обяснена, и изобразена като такава, каквато е според мита, че самото съмнение е прекрачване на границите на приетото.

Философията, за разлика от мита, е подстрекавана именно от съмнението, както и от интереса, любопитството, породили се заради невъзможността на това да се даде изчерпателно определение на реалността, тъй като тя е толкова по-голяма от който и да е човек, че това, да й се постави предел, е отвъд възможностите на което и да е начинание. Въпросите, които Философията си задава, целят да проникнат в дълбочина, за която мита не е и подозирал.

Простотата на митовете е именно това, което ги различава от философията в това им измерение - реалността, в очите на Философията, е сложна концепция, която за много хора дори не съществува, или е непроницаема, или пък е някак лъжлива, докато за мита, реалността е определена, като такава, която просто е.

в/ истината

Подобно на различията между мита и философията относно реалността, истината има, също така, една определеност в мита, която е като циментирана, неподлежаща на съмнение или дори обсъждане. Истината е една, а именно мита, тъй като няма друга истина, която да съществува за хората.

Философията, обаче, търси истината по друг начин. Отговора, даден от мита, не е достатъчен за нея, тъй като той не е изчерпателен. Както пределите на реалността, чието определяне не е възможно за който и да било човек, така и тайните на истината, чието опознаване не е по силите на когото и да било, остават неудовлетворяващи.

Истината в мита може да се подложи на съмнение, когато се появи нещо в света, което не съответства на нея, макар и тази истина да е вече определена и неизменима. Истината във Философията се обсъжда и до ден днешен, и все още не се е достигнало до единодушие по въпроса каква е тя.

с/Аз–а

В мита няма Аз. Човекът е един от многото, като се обръща внимание на многото, за разлика от единия. Това, за което се използва Аз-а, личността, е да се илюстрира, че действията на един човек могат да доведат до големи нещастия за цялото общество. Изобщо, в мита, личността е лоша, тъй като в разказите, в които хората са се възгордели, след като са станали особени личности, изявили се със своите умения, предизвикват боговете, и това им носи нещастия, тъй като те не могат да превъзмогнат боговете, защото боговете са съвършени.

Философията е това, което започва да подбутва Аз-а, искайки да го превърне в по-влиятелно нещо. Едва след появата на философията, след началото на рационалния свят, започват да се запомнят имената на отделните хора, за това те стават важни, значителни. Аз-а се ражда след залеза, смъртта на митологичния свят.