Davidson's Actions, Reasons and Causes | Bulgarian | an Essay

писано през 2024;
представлява кратичко представяне на текст с цел разглеждането му по време на семинарно занятие

 Връзка между повод и действие когато поводът обяснява действието, давайки повод на агента за това, което е извършено.

 Рационализацията е вид каузално обяснение.

 Поводът рационализара действие само ако ни позволява да видим онова, което агентът е видял в някой аспект действието си, или последствията му, и е го пожелал. Рационализацията трябва да обясни точно какво се е понравило на агента в нея, а не да се прави генерализация.

 Агентът с повод има:

а) склонност към тип действие

б) вярване, че действието е от такъв тип

 В а) спадат всякакви постоянни и временни умо-настройки и мнения. Те обаче не са достатъчни, за да бъдат поводи, ако агентът не вярва, че би си заслужавало извършването на такъв тип действие.

 Затова са нужни или а) или б), или и двете, за да може да се повод за извършено действие.

 Две тези за първостепенни (главни) поводи:

1 - за да може да се разбере как какъвто и тип повод рационализира действие, е нужно и достатъчно да можем да видим как се структурира първостепенен повод, или поне есенциалното му очертание
2 - първостепенният повод за едно действие е причината му (в каузална връзка)

 Едно действие може да има множество описания, и поводът, който рационализира действието, зависи от едно от описанията - това, в което съвпадат склонността към типа действие, което се описва и вярването, че действието е от такъв тип.

 Желанието може да се третира като род, към който склонностите спадат като видове; когато едно действие е интенционално, извършено с намерение, е ненужно да се прибави към описанието му, че агентът е желал да го извърши.

 Намерението (желанието) може да подсказва какъв е поводът за едно действие, но също така може и да не успява да обясни всички негови аспекти. Споменава се Райл, и се заявява, че неговото изказване относно суетата зависи от първостепенни поводи.

 По-добро обяснение на действие (и в следствие е не само обяснено, а е и оправдно) е описанието на последствията му, на резултата от него. Оправдаването и обясняването са често свързани, но по специфичен начин - поводът има оправдаваща роля, която зависи от обяснителната му роля, обаче тази обяснителна роля не зависи от опрадваващата роля на поводът. Един оправдан повод е и обяснен, един обяснен повод не е, по необходимост, оправдан.

 Всяко действие, стига да има съответните склонност и вяра, има някаква характерна желаност, и това може да се вложи в силогизъм. Това води до усещането, че всяка рационализация е и оправдаваща действието.

 Срещу аргументът, че поводите не са причини (в каузални редици) се предлага оправдаването на действието и възможността то да се разгледа като разграничител на рационализацията от обикновеното обяснение. Дори и поводът да е самото оправдание, това не означава, че съпътстващото го (по необхдимост) обяснение не е каузално.

 Срещу аргументът, че оправданието е обяснение, и че от него не следва каузалност, се предлага липсата на на повод за действието. Ако агент има склонност и вяра, то спрямо тях някое действие е разумно, защото може, при извършването на това действие, да има повод и все пак той да не е причина за извършването на това действие. Поводът е ‘защото’ на всяко действие, а от наличието на ‘защо’ следва причинност, каузална връзка.

 Когато се зададе въпросът ‘защо’, питащият иска интерпретация, понеже действието, провокирало въпроса, е особено. То трябва да се положи в нормалност, в рамките на някаква познатост. Това интерпретиране е преописание на действието, което превръща действието в нещо разбираемо, и което го полага в по-широк контекст.

–

 Действието бива обяснено чрез това полагане в контекст, и може да се направят 2 несъстоятелни заключения:

1-во, че поводите са различни от причините, защото представянето на повода просто преописва действието, и че причината и следствието са отделни. Поводите не са идентични с действията, а събитията се преописват спрямо причините си.

2-ро, че защото чрез полагането на действието в някакъв контекст то се обяснява, може да се разбере какъв вид обяснение е използвано. Контекстите и моделите не показват как поводите обясняват действията(събитията), защото те съдържат действия и поводи. Събитията се обясняват в контекста на своите причини, като причината и следствието съставят някакъв модел който обяснява. Ако поводът и действието са в различен модел, то тогава той трябва да се идентифицира.

 Срещу тези заключения се използва пример на Мелден - има контекстуални особености, в които се извършва действие. Има повод за неговото извършване, но той не е посочен като поводът то да бъде извършено. Ако действие се обяснява с повод, то трябва да е умишлено, но примерът на Мелден може и да не съдържа умишленост.

 Ако каузалните обяснения са напълно нерелевантни за разбирането на човешките действия, както Мелден твърди, то тогава няма разбиане на ‘защото’ в преописването на действия.

 Въвлича се Хемпшир, който приписва мистериозност на връзката между поводи и действия, като така отхвърля Аристотеловия опит да посочи желанието като каузален фактор, тъй като то (желанието) е каузален фактор който е и твърде ясен, и твърде тесен. Въпреки това, в огромен брой типични случаи е необходима склонността (желанието) за да са разбираеми действията.

 Тук се прави заключението, че първостепенният повод за едно действие е и причината му.

 Възможни аргументи срещу това заключение се представят.

A. е, че склонностите и вярванията, понеже са ментални, не са събития и не могат да функционират като причини в каузални вериги.

 Контрааргументът е, че всъщност могат да бъдат събития, тъй като ги предизвикват когато комбинирани със съответни събития. Действията на агентите са обвързани с ментални събития - като забелязването на нещо - те могат да са началото на каузална верига, в която първо се вижда нещо, после се появява склонността към някакво действие, след което се добавя и вярването, че действието би било от съответен тип, което накрая води то действие, но също така може и да не се стигне до действие, именно заради непоявата на вярване - тук, тогава, има каузална връзка, и тя е в повода.

 Има и други особености - желанията и мотивите не са ясно разграничими събития като забелязването, но те все пак играят роля, и могат да доведат до подобна каузална верига, като решителния фактор в нея е поводът, водещ до действие.

 Има дори неосъзнати, неизвестни причини (поводи) за действия - това не означава че няма такива, макар и да остават неизвестни.

B. е, че поводът и действието не са достатъчно разграничени, логически, което пък изключва възможността за каузална връзка между тях, защото трябва да са отделни, намеквайки, че каузалността е емпирична, а не логическа.

 Контрааргументът е, че въпреки споделените описания на поводи и действия, те не са идентични. Логическа сродственост трудно може да се намери между описанието на повод и на действие. Описанията на събитията могат да са или аналитични, или синтетични, и каузалността в тях зависи от това какво е описано, и как.

 Каузални връзки могат да се направят и да са представени в аналитично описание, но могат и да се представят и в синтетично. Освен това, първостепенните поводи са далеч по-сложни и нюансирани; желанието не може да бъде дефинирано в рамките на действията, които би могло да рационализира.

C. e, движейки се по Хюм, че каузалността се представлява от обекти, след които идват други обекти, и че всички обекти подобни на първите винаги са последвани от обекти подобни на вторите.

 Контрааргументът е, че поводите и действията не могат да се генерализират до такава степен, че да се вкарат в закономерности, които да позволяват правенето на точни предвиждания. Генерализации могат да свързват поводи и действия, но не до необходимата за закономерност степен.

 Рационализацията, в смисъл на поводи като каузални причини, не се нуждае от закон или закономерност която да свързва поводите и действията. Ако има някакви закони, които да се съблюдават, то те са неврологични или химични.

D. e, че видът знание, с което човек разполага за своите поводи не е съвместимо с каузална връзка между поводи и действия. То е някак безгрешно, нито индуктивно или наблюдаваемо, и по този начин не може да бъде известна каузално отношение.

 Контрааргументът е, че знанието на агент за неговите поводи не е безгрешно, и че то може да бъде повлияно от вън. Освен това каузалните закони са различни от генерализации - те се потвърждават от една единствена инстанция, което е достатъчно да ни убеди, че съществува каузална връзка между повод и действие.

Е. е, че е “безполезно да се начева обяснението на държание чрез каузалната ефикасност на желанието - всичко, което това може да обясни, са по-нататъшни случвания, не действия извършени от агенти. Агентът, сблъскващ се с каузалния нексус в когото такива случвания стават, е безпомощна жертва на всичко, което става в и на него.”

 Контрааргументът е, че аргументът - който е опасение от безкраен регрес - не се съобразява с факта, че някои причини нямат агенти. Те издърпват хората от проблема на ‘ако да, безкраен регрес’ и ‘ако не, жертва’, превръщайки ги в доброволни агенти.