SOMETHING about Medieval Metaphysics | Bulgarian | an Essay
написано на 26/01/2025
В рамките на този кратък текст ще бъдат зададени два въпроса, и ще им бъдат дадени отговори.
Първия от тях е следният: “Какво е Метафизика?”
Вторият е: “Каква е Метафизиката на Боеций?”
Метафизиката, започвайки от Философът (Аристотел), е онова, което идва след физиката (защото така са били подредени книгите - след физиката), и в което се занимава Философът с първата философия. Тази първа философия, пък, се занимава с онтология, форми и материя, съществуването на предмети, каузалност, и много други неща, и в последствие се превръща в Метафизика, а не остава просто след Физиката.
Метафизиката, науката, се занимава с нещата, с които и Аристотел се е занимавал, но си въвежда нови начини, по които да се сблъска с проблематиката. Най-ключовото в нея е, че чрез нея се търси едно начало (отчасти причината, поради която е наречена първата философия), от което начало да тръгва всичко друго. Това търсене не е просто търсене, а опит да се вземе едно нещо, било то абстрактно или не, и да се постави в основата на всичко друго, като чрез него се започва една каузална верига, от която идва всичко.
Тъй-наречените до-сократици също са правели това, като са се опитвали да поставят някакви неща в началото на всичко, било то огън(Хераклит[1]) или вода(Талес[2]; Платон, подобно, е запретнал ръкавите си и е заявил, че всичко идва от света на идеите[3].
Би могло да се направи изказването, тогава, че метафизиката се занимава главно с откриването на това от къде идва всичко, от къде то е тръгнало, и когато се предложи нещо, което да е началото на тази каузална верига, то това нещо да се оправдае като идващо от самото себе си.
Освен това, обаче, тя се занимава и с други неща, които макар и свързани с това откриване на общото начало, могат да се разглеждат и (дори) абстрахирани от него. Сред тях са категориите[4], или универсалиите[5].
С тези изявления въпросът (първи) ще се третира като отговорен, за целите на този текст, и ще се пристъпи към втория въпрос.
Боеций, като средновековен философ (и християнин) се занимава с Бог, та би могло да се направи някакво нефелно изказване, че той решава проблема с метафизиката чрез Бог, та да се почине на гърба на онтотеологията, и ръцете на участвалите да бъдат измити. Но това не е напълно достатъчно, тъй като точно в това - в положението на Бог като основа, като начало - изпъква същинският проблем, а именно наличието на светата троица.
Как, щом трябва да има един първоизточник на всичко, може да има една троица, в която има три бройки, а не просто една? Коя от тях предшества другите, или има ли изобщо някакво предшестване? Отделно от това, дали троицата е едно единство, което съответства на Бог, или един от троицата е Бог, докато другите не са точно Бог, или са някак производни нему?
Боеций се заема със задачата да даде обяснение как това не е проблем, или по-скоро как се решава този проблем. В първия трактат той се заема с точно това, като ключово в схемата е, че Бог е ‘прост’, в смисъла на това, че е неделим - като проста частица. Неделимостта на Бог води до това, че Той е троицата, и едновременно с това е един. Тази разтроеност не е на самия Бог, и тя може би дори не е разтроеност, а е по-скоро някакъв вид проявление, някакъв вид явяване.
Познаваеми са три лица на Бог, и има три лица на Бог, като всяко едно от тези лица е съответният член на троицата, и всяко едно от тези лица е Бог, но по малко по-различен начин, като това различие се проявява не същностно, а релационно. Отношението, връзката между тях самите (и може би между тях и човека, който ги познава?) е онова, което създава привидното различие между лицата на троицата.
Извършвайки тази маневра, Боеций запазва тайнството на Бог, макар и да претендира, че разполага с някакво познание. Той разяснява някаква божествена истина, която е вече известна на човеците, която им е дадена, която те могат да знаят, без да намеква, че разкрива някаква нова частица от същността на Бог.
А тя - същността на Бог - е ключова, когато става дума за метафизика(та на Боеций). Има една субстанция, и тя е Бог (тук може да се посочи наличието на онтотеология), и от нея идват всички други субстанции, а тя самата е от себе си идваща и самозадвижваща… Тази употреба на думата субстанция е нелепа, когато става дума за Бог, защото Той е свръх субстанция, Той трансцендира всяка една човешка дума и всяко едно човешко понятие, и техните употреби спрямо Него са много ограничаващи и неточни - НО за целта на този текст това ще бъде преглътнато.
Бог е, значи, субстанция, ама много специална, такава отвъд категориите и всичко, и тя има три лица. Тя има някакви релации в себе си, но - пак - трансцендира човешкото възприятие и разбиране. Тази субстанция има и други релации, които не са в нея самата, а са от нея към нещо друго - нещото бидейки онова, което съществува, и което е, естествено, създадено от Бог (от тази субстанция).
И тази релация едновременно е някаква подражаваща, в смисъла в който едно бебе подражава на свой родител, но и не е подражаваща, а може би по-точно някак наследяваща, пак в смисъла, в който едно бебе наследява някаква черта от своя родител, но и това не е много адекватно сравнение - дали защото човешкият език не върши достатъчно добра работа, когато се говори за Бог?
Тази релация, това наподобяване, зависи от това, че Бог някак е всичко, но едновременно с това не е. Той е Благият - дори не е най-благият, Той е Благият, и всичко друго е благо, защото е от Него дошло, от Него направено. Това се дължи на субстанцията на нещата, и на свръх-субстанцията на Бог, и отношението, релацията между тях.
Тук трябва да се каже, че не е точно така. Да, от Бог идва благото, от Бог идва битието (като причините, поради които те идват от Бог са вече посочени - Той е тях, но по един начин за хората недостъпен), но освен това те са и едно и също, неразделими (понеже Бог е като проста частица). Следователно, не може от Бог да идва каквото и да било, защото то би било Бог.
От това следва, че това, което е, е такова, защото волята на Благият, на Бог, им позволява да бъдат, и това тяхно еене, това тяхно битие, е благо, защото е позволено от Бог, от Благият, защото е по негова воля.
А що се отнася до битието, и как нещата са, те са в едно непрестанно причастие. Това, което е, е причастно на битието, е приело битието. То е станало част от битието, то се отнася към него (към нещо друго) и то е, защото така се отнася към него, защото е причастно на битието.
Тук се разграничават акциденция и субстанция - субстанцията е когато нещо е, защото е. Това е причастното на битието, което като бъде отчастено от битието спира да бъде, тъй като остава без битието. Акциденцията, пък, е онова, което е причастно на нещо друго, на нещо, което не е битието, но си остава причастно на битието.
Гореспоменатото постоянно причастие е налице, защото нещата (освен Бог) са съставни, и съставните им битие и те самите, се домогват едно друго, защото са други едно за друго, като това, което е (причастно на битието) се стреми да е като битието (което е другото на онова, което е нему причастно).
От до момента изложеното се вижда, че Бог е началото, и че от Бог идва субстанцията, която съставя всичко, и че чрез своята причастност към битието (от Бог повелено), чрез отношения и релации, (другостти), се минава през категориите, и се стига до неща. Поради тази причина вторият въпрос ще се сметне за успешно отговорен.
Библиография:
[1] - Heraclitus; Fragments; Penguin Classics; Brooks Haxton; 2001
[2] - Guthrie, W.K.C; A History of Greek Philosophy, Vol. 1: The Earlier Presocratics and the Pythagoreans; Cambridge University Press; 1962
[3] - Plato; Republic; Hackett Publishing Company; G.M.A. Grube; 1992
[4] - Aristotle; Categories; The Complete Works of Aristotle; Jonathan Barnes; Princeton University Press J.L. Ackrill; 1984
[5] - Aquinas, Thomas; Summa Theologica; Benzinger Bros; Fathers of the English Dominican Province; 1948