(Political) Power and how it Transcends its Borders through the Feudal System | Bulgarian | an Essay

доклад, изготвен за конференция на тема "Граничност и Трансцендентност", проведена през 2024

 За целта на това изследване властта ще се разглежда като обвързана със собствеността. Този, който има власт над нещо е и негов собственик.

 Следователно, границите на властта са и границите на собствеността. Отнасяйки се към Джон Лок и неговата теория за собствеността, човек съществува или в обществено състояние, или в естествено такова[1][2]. Във второто, естественото, индивидите, хората, имат някакви права - на живот, на свобода и на собственост.

 Тези права са вродени - човек си се ражда с тях - но между тях има особена обвързаност. Правото на собственост произлиза от правото на живот и правото на свобода, защото чрез своята свобода човек извършва труд, а чрез този труд той си осигурява храна и други средства, чрез които да запази живота си. Самият труд, понеже зависи от наличието на човешкото тяло, за да се извършва, е собственост на съответния трудещ се човек.

 Другата собственост, която съществува - и която не е самото тяло на трудещия се - е такава, защото трудещият се смесва своя труд, себе си, с природните ресурси, и по линията на неговото право на собственост върху самия него, той притежава и онова, за което се е трудил.

 Но, говорейки за вродени човешки права, за свобода и за собственост, в контекста на изследване на тема феодална система, е някак неподходящо. Въпреки това, обаче, може да се направи уточнението, че тези права са в действие само за благородниците, макар и дори крепостниците да са имали все някакви права[3]. Раждайки се, един благородник има правото да притежава земя - да властва над нея, да я управлява. Това дали ще притежава земя е друг въпрос, но важното е, че благородниците са имали правото да притежават земя.

 Точно тук се вмъква и възможността за условието, което Лок въвежда в своята теория. Ограниченото количество труд, което може да се вложи от един човек в обработването на ресурс, или на земя, е причината, поради която този човек има ограничено право на собственост, а не неограничено - защото претендирайки за собственост на повече земя, отколкото може да обработи, той всъщност не е собственик на онази част от нея, която не обработва, която не смесва със своя труд.

 Същата тънкост може да се открие и във феодалната система - дори може да се твърди, че тя е причината за съществуването на съответната система. Един владетел си присвоява големи земи, но сам не може да властва над тях, не може да ги обработва. За целта, той освен че използва крепостни селяни, които са някак негови, той също делегира работата, която трябва да се извърши на други използващи такива селяни.

 Освен че големецът владетел управлява своя личен имот, той управлява, или менажира, и няколко други владетеля, малко по-малки, които, пък, на свой ред управляват свои имоти. Властта, собствеността на големия владетел, се опосредства чрез неговите васали. Той управлява тях, труди се над тях, а те на свой ред се трудят над своите крепостници, и чрез тази верига се трансцендират границите на властта, на собствеността - а именно чрез делегацията на труд.

 Като източник на идеята за верига може да се посочи влиянието на Аристотел в средновековната философия.  Тази верига, обаче, не е достатъчна, за да се разгледат в достатъчно задълбочена подробност начините, по които се трансцендира властта.

 В средновековните държави, особено онези, които обхващат по-голяма площ, има един владетел, който разполага с власт над всички земи, които са част от неговите владения.

 Но един човек не би могъл да владее повече от една земя, защото как би могъл, като се намира в друга? Границите ѝ се трансцендират по някакъв начин, за да може властта му да се прехвърли и в отвъдни земи. Освен това границите на това, което той знае и може да знае, също се надхвърлят чрез властта му (по-конкретно чрез неговите васали).

 Как се получава това трансцендиране - дали са необходими васали, чрез които да се делегира отговорността за управлението на земите на владетеля, или е възможно да се постигне и без това опосредстване? Като бъдат въведени васали, дали те всъщност са подвластни на владетеля си, или не са? Дали властта, която те упражняват, е продължение на владетелската власт, или е тяхна собствена, но приписвана на владетеля?

 Движейки се по линията на Джон Лок, отговорът се помещава в обществения договор - или договора изобщо. Самата възможност за делегация изисква договор, и самото наличие на васали е гарантирано от наличието на такъв договор. За да даде един не-васал обещание, да приеме това, което му се дава от владетеля, и да стане, вследствие, васал, трябва да са налице условията на някакво общество, изградено на основата, предоставена от такъв договор.

 Тази договореност може да се разгледа по-обстойно в “Поликратий” на Джон от Солсбъри, както и в “Феодално Общество” на Марк Блок.

 Васалите са подвластни на владетеля си, доколкото те са част от обществото, в което може да се направи обещанието, необходимо за превръщане във васал. Те са негова собственост, доколкото той може да се разпорежда с тях както желае, съгласно договора, който са сключили. Едновременно с това, обаче, има и несъответствие, защото, условно, би следвало да е точно така - владетелят може да се разпорежда с васалите си както желае. Но има множество случаи на васали, които проявяват неподчинение, или дори влизат в конфликт със своите владетели, в които се нарушава съответният обществен договор. Така те, чрез тяхната власт, трансцендират границите ѝ.

 Що се отнася до властта, която се упражнява от васалите, тя хем е на владетеля, хем е на съответния васал. Това, което се прави от васалите, е или в тяхно име, или в името на владетеля, като името на големеца има повече авторитет. Съответният владетел, на свой ред има власт, защото тя му е дадена от Бога. Тук се появява един друг начин, по който се трансцендират границите на властта - в този случай буквално. Отново може да се направи позоваване към онази верига, но се появява и друг начин, по който се трансцендират границите на властта.

 Църквата прави точно това - тя не е подвластна на граничните разпределения на държавите, доколкото в тях не е налице, примерно, исляма. Освен това, църквата не се подлага на данъци от владетелите - много светски закони не важат за нея. Допълнителен момент на това нейно трансцендиране на границите е и влиянието, с което разполага. Църквата, и главно папата, е бил медиатор между разправящи се владетели.

 Пример за властта на църквата и способността ѝ да надхвърля граници може да се открие в приемането на християнството от България - в резултат от това, пределите на християнския свят се променят.

 Това са все някакви механизми, постигащи целта на прехвърлянето на границите, но какъв е поводът да се направи такова трансцендиране изобщо?

 Ако се погледне в страниците на “История на Кралете на Британия”[4], и се проследи историята на Брут, нуждата от трансцендиране на границите изглежда, като че ли се проявява в случай на криза. Облягайки се отново на Лок, и двете състояния, едното - естествено, другото - обществено, Брут, убивайки родителите си неволно, нарушава правилата на договора, които са го задържали в обществено състояние, и бива прокуден от обществото си, в който момент се оказва в естествено състояние.

 После преминава през брой премеждия, които все се решават не чрез договаряне, а чрез война - която е излизане от общественото състояние. Брут се оказва в едно лавиращо отскачане на състояния от естествено, в обществено и във военно, като създава обществени договори с прокудени троянци, ставайки техен вожд по тяхно съгласие, след което се бори с гръцки крал, след което му се явява божество, което му показва земите, над които ще властва.

 В този главно митологичен извор са налице и властта като плод на договор, и като дадена свише. А що се отнася до трансцендирането на границите ѝ, то започва със загуба на власт (като по-горе беше уточнено, че се визира правото на собственост и разпореждането с нея) - Брут бива изгонен, губи имуществото и притежанието си. После среща изгонените троянци, които са изгонени, защото домът им е бил унищожен, та и те нямат нищо.

 Овещностяването, набирането на имущество, се проявява като най-очевиден повод за трансцендирането на границите на властта. Примерът с Брут от книгата на Джофри Монмутски е конкретен, но дори по-абстрактните примери могат да илюстрират точно това.

 Един баща и една майка, с две деца, имат някаква земя, която е тяхна - или по-точно на мъжа - и той властва над земята, над жената и над децата си, и властта му се простира до границите на неговата земя. Обаче, ако му се родят още деца, или ако децата му пораснат и се оженят, а и им се навъди челяд, то тогава е възможно земята, над която има власт бащата, да не е достатъчна за изхранването на всички живеещи на нейните територии.

 Тогава се явява поводът - дали бащата ще се заеме с трансцендирането, дали ще изгони един от синовете си - все се създава ситуация, в която собствеността, с която може да се разпорежда човек, намалява, или бива ограничена, дотолкова, доколкото да е вече недостатъчна.

 Но такава една ситуация е особена, особено ако се разгледа през призмата на Тома Аквински[5]. Владетелят, който в тази ситуация се явява бащата, трябва да разпредели териториите така, за да допринесат те за доброто на живущите на тяхната площ. Но, тъй като проблемът е друг, решение не се явява - или се явява, ала е далеч по-трудно.

 Владетелят трябва да се свърже с друг владетел, и да се споразумее с него как ще се разпределят земите, как ще се нарисуват границите, за да може да се реши проблемът. От това следва, че границите на властта се трансцендират, отново, чрез договаряне. Ала тук се показва едно любопитно противоречие - Брут, както и другите владетели на Британия след неговата смърт, не са същински владетели, тъй като те са се сдобили със своите владения чрез инвазия, чрез война, която, пък, Тома отписва като справедлива.

 Защото този вид война - инвазията, офанзивната - е несправедлива. Ала има условности - войната от това естество може да е справедлива, като това се определя от състоянието на мир в което са живущите в двете държави, и дали може това състояние на мир да се подобри. Ако може, но някой владетел не желае да вземе участие, то тогава той не е справедлив владетел, и война срещу него, която има за цел да доведе до подобренията на мира, е допустима.

 Може би в това се таи същинската възможност на властта да трансцендира границите си - природния закон, както и божествения, повеляват, че такива деяния не са добри или справедливи, но въпреки това властта се разполага и ги извършва, отива отвъд. А дали не е в това, че границата никога не може да бъде трансценирана, защото е гъвкава и позволява всякакви движения?

 Ето, прокуждането на великаните от Албион е привидно прехвърляне на границите. Но то е било в интерес на общото благо, в името на един по-добър мир, от този, в който са били, до момента, прогонените троянци и одомашените великани! Следователно това не е престъпване на границите, а е движение в техните рамки. Може би е точно трансценденция, но тя е много краткотрайна в темпорален контекст, тъй като моментът на извършването е прекрачване, но след това границата се сменя, та да е на върха на ботуша, стъпил отвъд предходната.

 Оказва се, че много от методите, по които границите на властта са се преодолявали във феодалната система са налице и в съвремието, макар и малко изменени. Все още всичко опира до делегация на работа, както и на договори и сложни йерархични вериги, макар и Бог да не седи на върха им.

Библиография~

[1] - Locke, John; “Second Treatise of Government”; Hackett Pub. Co.; 1980; 8; §4
[2] - Tuckness, Alex; "Locke’s Political Philosophy"; The Stanford Encyclopedia of Philosophy (Summer 2024 Edition); Edward N. Zalta & Uri Nodelman (eds.); https://plato.stanford.edu/entries/locke-political/ 
[3] - Roth, Mitchel P.; “An Eye for an Eye: A Global History of Crime and Punishment”; Reaktion Books; 2014; 98
[4] - of Monmouth, Geoffrey; “Historia Regum Britanniae”; MythBank; 2019
[5] - Aquinas, Thomas; “Summa Theologica”; Benziger Brothers; 1947
[6] - of Salisbury, John; “Policraticus”; Cambridge University Press; Nederman, Carry J.; 2007
[7] - Bloch, Mark; “Feudal Society”; Routledge; 1993