Berger's Sixth Invitation | Bulgarian | an Essay
първоначално писано през, и публикувано около година след, 2021;
представлява кратичко представяне на текст с цел разглеждането му по време на семинарно занятие
Социологическата перспектива - обществото като драма
Единствената драма, свързана с тази глава от Бергерската покана за Социология, която аз открих, бе лично моята, която преживях, блъскайки тъпата си тиква в многобройни стени, търсейки начин да разбера този умишлено неприятен за четене и труден за възприемане текст.
Бергер започва 6-тата глава на своята покана за Социология, като гальовно признава на читателя, че, ако е РАЗБРАЛ предните две глави, може и да страда от социологическа клаустрофобия, и пояснява, че това е свързано с трудности в рамката на социологическата аргументация, и започва тяхното разглеждане.
Пояснява се, че свободата не подлежи на научно изследване, и нито е достъпна чрез практически подход. Допълнително се обявява, че свободата, и причинността, не могат да бъдат измерени, което е излишно, защото щом нещо не подлежи на научно изследване, то би следвало, че това нещо не може да бъде изучавано по вече установен научен начин.
Прави се сравнение на взаимоотношението между свободата и причинността с красотата и полезността. Следователно, тъй като човешкия свят е причинно затворена система, свободата не е част от нея. Свободата е недостижимо нещо, ако то се търси чрез науката, защото тя е субективна. Бергер споменава нечия кухня, за да поясни, колко е важно да не се смесват субективното и научното.
Заявява се, че свободата не е трябвало изобщо да се споменава, ако текстът се е целил да остане научен. Бергер смело заявява, че, тъй като неговата Покана за Социология няма нито в списания да се появява, нито щяла да се цитира, нямало нужда да се придържа към това направление.
Той посочва две линии за изследване. Една, която ще покаже, че формите за контрол не са всъщност непогрешими, и друга, която ще приеме, че свободата е факт, след което ще се разгледа социологическия модел от тази гледна точка.
За да съществува обществото, освен, че то трябва да упражнява натиск върху отделния човек, та да продължи да съществува този човек като част от обществото, този човек трябва да е, по някакъв начин, сътрудничещ със самото общество, за да остане този човек част от обществото, и за да се запази целостта на обществото. Това според Томас.
Съпоставят се Дюркейм и Вебер, и се посочва, че Вебер е имал сходни заключения с Дюркейм, освен едно - това, че социологическото разбиране е ВКЛЮЧВА тълкуването на значенията в обществото.
В някоя социална ситуация, чието значение е утвърдено, може човек да се отчужди от ситуацията. Това е доказано, чрез възможността за маргинално съществуване в обществото, обаче по-интересно било, когато някой успява да привлече последователи и да почне съпротивопоставяне на обществото.
Това, според Вебер, посочва Бергер, може да се постигне чрез харизматичен водач, който да каже, както Иисус: “така е, но”. Това ‘но’ е способността да се заменят старите значения с нови.
Харизмата не е чудо, според Бергер. Поне за това се съгласихме. Бергер посочва, че Вебер е открил кусур на тази харизматична трансформация на обществото. Тя се износва, изтощават се бунтуващите се, и новия ред, сътворен от тях, бавно добива прилики на предишния построй на обществото. Това не било важно - важно било, че има възможност за бунт.
Отбелязва се, че макар и след тези бунтове, нещата да се връщат към старото, те никога не са същите - светът е променен.
После, Бергер прави някакво вълшебство, което въобще не е впечатляващо, и казва, че обществото определя човеците, живеещи в него, но, на свой ред, те определят самото общество. Това, което Бергер прави тук, е много подло движение - направо трик - той говори по начин, който загатва, че би искал да бъде разбран. После пак се зарива в някоя камара големи думи, и мозъчето ми, по размер еднакво с фъстък, се пръсва за пореден път.
Посочва се, че в зависимост от социалното местоположение на човек се измерва и осезаемостта на отказа от социална реалност на този човек. Обаче, тези, чиито откази са осезаеми, са тези, които са били облагодетелствани от сегашната социална реалност, и те не биха се отказали от придържането към нея - това даже и Бергер го посочва, малко по-късно в текста.
Най-доволно се заявява, че няма тотално безсилие, и тотално насилие в обществото, без да са дадени примери, които биха утвърдили това твърдение, и се прибягва до друго нещо - списък с начини за оттегляне на утвърждаването на контрол. Трансформация, Самоизолация, Манипулация.
Трансформацията е вече обяснена, от части. Вселдстиве на социална промяна, която е довела до промяна на определения, може да се получи трансформация, но това зависи от честотата на проявленията на тези нови определения. Примерът, който е даден, е господар, очакващ поклон от роба си (което е определението, преди промяната), но, вместо това, получава юмрук в лицето (което е определението, в следствие на социална промяна). Това Бергер пак го е обяснил, като че ли очаква да бъде получена и прочетена Поканата му за Социология.
Ако са редки тези прояви, то тогава това е някакво отклонение, и то индивидуално, и не би могло да доведе то Трансформация. Но, ако много такива индивидуални отклонения се случват много често, то тогава това се превръща в социална дезорганизация, която води то трансформация.
И двете са важни, защото и двете са демонстрация на съпротива срещу формите на контрол, които са две. Най-накрая се дава пример, който да обясни какви са тези форми. Вътрешни форми на контрол са тези, които сами човеците създават - те са това сътрудничество със самото общество, в което сам човек може да реши, дали да остане, докато външните форми на контрол са тези, в които човек ще, не ще, остава, освен ако не се трансформират социалните определения.
После се посочват примери, как някакъв шегаджия, Стивън Потър, написал книжка с трикове, тъй наречените, на английски, “pranks”. Чрез един такъв трик се създава необичайна ситуация, в която човек бива разтърсен, когато, изведнъж, обществото се оказва не-толкова стабилно, колкото му се е струвало.
Самоизолацията е самообясняващо се нещо, в този контекст. Човек се оттегля от обществото, и по този начин се съпротивлява. Това е разглеждано като много тежко начинание, според Бергер. Човек, който се е оттеглил от обществото, може да успее да привлече и други хора, по който начин се създава контраобщество. Едно контраобщество се нарича субкултура, а би било още по-подходящо да бъде наречено суб-свят, в контекста на разглеждане.
Важно, според Бергер, е че и по-малко бунтовни конструкции на мисълта могат да се освобождават от обществото, и за пример са дадени теоретични физици, асириолози и зорастрийци. Тези видове субсветове не възникват като съпротива срещу обществото, а по-скоро като начини, по които да могат живущите в тях да се откъснат от самото общество.
Правенето на трикове е посочено като вид манипулация. Манипулацията е ‘изиграване на системата’, което би могло да бъде начин на съпротива срещу обществото. Наблюдаването на такъв манипулатор може да разведри наблюдателя, стига той да не е потърпевш на манипулиращия, от социалната депресия, която остава необяснена.
Появява се едно подозрение у хората, обаче, вследствие на тази манипулация. Съмнение, относно това как някои хора са придобили статуса, на който се наслаждават, и да не би те да са манипулирали системата, също като някой измамник? Може би всеки човек е мошенник, може би самото общество е измама?
Във връзка с това притеснение, Бергер се позовава на едно Гофманово понятие - “ролевата дистанция”. Даден е пример с туземци, които се правят на подчинени на белокожите, но тайно очакват деня в който на всеки белокож човек ще му бъде прерязано гърлото. Роб, който се прави на палячо, има задни мисли. По този начин се запазва човешкото достойнство.
Бергер казва, че това Гофманово понятие може да се разшири, и че всяка социална роля се играе, без човек да се замисля над нея. Но по този начин се появява опасността човек да се замисли над своята социална роля. Всички революции започват с промяна в съзнанието.