Reality IS a Desert | Bulgarian | an Essay

първоначално писано през, и публикувано около година след, 2021

Пустинята е реалността. Без да настъпвам Жан Бодрияр, тъй като дори не съм чел “Симулация и Симулакрум”, мога съвсем смело да твърдя, че реалността е пустиня.

Реалността е всичко, което съществува като физически осезаемо и може да бъде възприето чрез всяко едно от петте сетива, с други думи - разполага с обективно съществувание. Естествено, всичко се разглежда от човешката гледна точка, и следователно, и всичко останало е субективно.

Реалността, бидейки обективното съществуваща, е празна, тъй като в нея няма смисъл. Човек цял живот може да отдаде на преследването, на търсенето на някакво нещо, което е смислено в реалността, но никога няма да го открие, тъй като смисъла е субективно съществуващо понятие. Тъй като няма смисъл сред обективно съществуващите неща, то тогава реалността, която е изградена от обективно съществуващите неща, няма обективен смисъл. Тази липса на смисъл е първи фактор, който води реалността към пустинността.

Втори фактор е времето, и краткотрайността на всяко едно обективно съществуващо нещо. Една къща може да бъде построена, и да е прекрасна, дори перфектна, но времето ще я направи грозна, ще я порути, и, най-накрая, ще отнеме нейното обективно съществуване. Така се случва с всичко, макар и времето, необходимо за нечие обективно заличаване, да е различно. Самото слънце е краткотрайно - и то ще изчезне някой ден. Пустините някога са били тучни поля, прекрасни гори, но времето ги е превърнало в тези празни пространства. Следователно, нетрайността на всяко обективно съществувание е втори фактор, който тласка реалността към пустинността.

Трети фактор е състоянието на самата реалност. Ако човек погледне реалността, и се опита да я възприеме, този човек не би могъл да го постигне. Но, дори и да успее, би забелязал, че цялата реалност е изключително безжизнена. Мъртва. Животът, известен на хората, през 2020 година, се помещава на Земята. Всяко друго място в реалността е мъртво. Пустините, подобно, и те са такива. Там всичко е мъртво, но все пак има изключително малко живот в тях. Това е трети фактор, който сочи към бидението на реалността като пустиня.

И, след като бе направено заключението, че реалността е пустиня, то тогава следва да се определи кое е това нещо, което позволява човешкото оцеляване в тази пустиня, а именно незнанието. Човек не знае, че реалността е пустиня, защото пред очите му е поставено було, изградено от субективно съществуващите неща. Всяка една мисъл на човек, била тя негова, или подарена, чута от друг източник, е субективно съществуващо нещо, и мислите са източник на заблудата, както и капките за очи, които позволяват на човек да види.

Не случайно има приветствие, когато някой пристигне в пустинята на реалността. Човек трябва да махне булото и да види истината. След това, може да прави каквото реши.

Във връзка с въпроси, които съм получил относно твърдението ми, че реалността е пустиня, се заех да напиша този текст, който има за цел да отговори на тези въпроси.

I

На въпроса, относно мозъка, и дали има мозък, ще се позова на все-още неиздаденият ръкопис “Заслугите на Съществуването”, написан от мен самия, и ще обясня какво е съществуването, накратко.

Съществуването е нещо, което се разглежда от човек. От човешка гледна точка, всичко, което може да бъде възприето от човек, съществува. Но, някои неща не съществуват, макар и да съществуват като представи. Поради тази причина съществуването се дели на две - на обективно съществуване и на субективно съществуване.

Обективно съществуващото нещо е това, което може да бъде вкусено, докоснато, помирисано, чуто и видяно. Обективно съществуват нещата, за чието съществуване могат да се съгласят много хора, и то без да обсъждат дали е всъщност така, или дали не е така.

Субективно съществуващото нещо е това, което не може да бъде усетено, но може да бъде възприето. Възприятието включва разбирането и интерпретацията на дадено едно нещо, следователно могат да бъдат възприети неща, които не са физически присъстващи. Субективно съществуващите неща всъщност може да се твърди, че не съществуват - тъй като нямат обективно съществувание.

Обаче, всеки може да се съгласи, че съществува идеята за, например, кентавъра. Кентавъра, бидейки човек, който от кръста надолу има конско тяло, което започва, като че ли талията на човешката половина е всъщност конския врат. Та, това нещо - кентавъра - не съществува, но всъщност съществува. То не съществува обективно, не може да бъде усетено, но може да бъде възприето, следователно съществува субективно.

Мозъка всъщност съществува, защото при разреза на човешки череп, свежо набавен, вътре може да бъде открито нещото, което от някои хора се нарича сиво вещество - а именно мозъка.

II

На втория въпрос, който е свързан с определението на смисъла, отговорът пак ще бъде взет от гореспоменатия ръкопис.

Първо, за да се определи едно нещо, то трябва да съществува. Тъй като смисълът съществува, субективно, смисълът може да се определи. Обаче, тук, именно, се намира трудността.

Смисълът е значението на дума, текст, действие или понятие, според тълковните речници. Следователно, самото нещо, което е смисълът, е нещо, което не е специфично, или поне не е до толкова специфично, та да може да бъде определено само по себе си, защото то е свързано, винаги, с нещо друго.

Ако това, с което смисълът беше свързан, беше нещо малко по-ограничено, то тогава щеше да е възможно да се определи смисълът, но, може би за жалост, смисълът е свързан със самото съществуване. Всяко едно нещо има смисъл, или поне така е прието от човечеството.

Дори един камък, сам по себе си, има смисъл, тъй като камъкът е част от понятието ‘камък’, и по точно този начин всяко едно нещо, което съществува, обективно, или субективно, има смисъл. Въпроса какъв е този смисъл няма да бъде отговорен тук, тъй като това е начинание отвъд моите желания.

Определен ли е смисълът? Какво изобщо е това нещо, наречено определение? Самото определение е всъщност смисъл, но малко по-ограничено. Определението е ‘точното значение на дума’, най-често срещано в речник. Но това не е определението, което на нас ни е потребно в този случай.

Определянето на нещо. Когато се определи едно нещо, то тогава могат да се извършат три неща - да се опиша природата на това нещо, да се опише обхвата на това нещо, и да се опише смисълът му. Определянето е едно от тези три неща, в зависимост от това, кое е нещото, което се определя.

Каква е природата на смисълът? Аз не мога да опиша това, тъй като смисълът е всеобхватно понятие, което има субективно съществувание. То няма природа, защото нито първото определение за ‘природа’, нито второто, не позволяват да се придаде природа на смисъла. Първото определение за ‘природа’ е, че това е всяко физическо нещо, което не е човешко творение. Смисълът е човешко творение. Второто определение за ‘природа’ е, че това са най-общите качества, черти или характеристики на едно нещо. Обаче, тъй смисълът не разполага с качества, характеристики или черти, смисълът не може да бъде определен по този начин.

Какъв е обхвата на смисълът? Този въпрос вече бе отговорен - смисълът обхваща всичко. Той е безкраен, както е и безкрайна вселената - тъй като човеците не са могли все още да видят края на вселената, не могат да определят дали го има този край - в момента, края на вселената е ръбът на наблюдаемата вселена - на обективно съществуващата част от нея. Вселената, обаче, може да е безкрайна, тъй като субективно съществува нещо отвъд края на обозримата вселена, което ни води до заключението, че обхватът на смисъла е неопределим, тъй като не може да бъде измерено нещо, което няма край.

Какъв е смисълът на смисъла? Този въпрос бе отговорен от чисто лексикална гледна точка. Това е най-близкото положение, до което може да се достигне, ако се търси обективно, еднакво за всекиго, определение за смисъла.

Следователно, на смисъла, сам по себе си, може да бъде дадено субективно определение, което да варира от човек на човек, но понятието ‘смисъл’ няма определение.

III

На въпроса може ли да се определят чувството и усещането ще подходя по същия начин, както с предишните два въпроса, но ще ги разгледам слято, тъй като лексикалните им значения се припокриват в някои случаи.

Чувството е емоционално състояние или емоционална реакция. Това е една от дефинициите, дадени за чувство. Тъй като емоцията е нещо човешко, което съществува, защото човеците са го възприели като съществуващо, то е субективно съществуващо нещо. Тъй като е субективно съществувание, чувството, като емоционално състояние или емоционална реакция, не може да бъде определено.

Усещането е интуитивно разбиране на някакво нещо, което означава, че това лексикално значение на думата ‘усещане’ също е неопределимо. Това се дължи на факта, че интуитивното е нещо, което се възползва от чувството, или усещането, за да реши, коя постъпка в дадена ситуация би била по-подходяща, и, като така зависещо от нещото, за чието обяснение се използва думата ‘интуитивно’, усещането всъщност не е обяснено, следователно то не е определимо.

Друго, припокриващо се значение на думата ‘чувство’ и ‘усещане’, е способността да се възприема нещо чрез докосване. Когато човек докосва, той използва чувството си, което е лично негово, и нито един друг човек не разполага с идентично такова чувство, за да усети това, което е докоснато, и, естествено, усещането е уникално, макар и не абсолютно уникално, тъй като то не може да бъде сравнено с усещането на друг човек. Следователно, чувството и усещаното са неща, които не подлежат на определение.

Единствения вид съществувание, в което ‘чувството’ и ‘усещането’ съществуват, е субективното. От това може да се заключи, че нито чувството, нито усещането са определими неща, но, подобно на самия смисъл, те могат да получат субективни определения.