Camus' Rebellious Man's Fifth Chapter in short | Bulgarian | an Essay

написано на 01/06/2025;
представлява кратичко представяне на текст с цел разглеждането му по време на семинарно занятие

 Когато бунтът оправдава убийството, той противоречи на самия себе си. Убийството и бунтът са несъвместими, тъй като убийството на човек, чиято споделена човечност е била току-що утвърдена от самия бунт, отменя основата на самия бунт. Чрез това убийство бунтовникът се изолира от човешката общност, която е осмисляла неговия бунт, и дори този бунт да е отдаден на справедливостта, което и да е извършване на убийство се явява отрицание на идентичността и солидарността, които бунтът е трябвало да предпази.

 Все пак, чрез разделянето на света на екзекутор и жертва, единството, което се преследва от бунта се губи. Ако, пък, бъде извършено убийство, единственият начин, по който може бунтовникът да запази морално постоянство е чрез лично жертвоприношение, чрез приемането на неговата собствена смърт, показвайки, че убийството не е оправдавимо.

 То трябва да остане отчаяно изключение, а не някаква норма. Не може да бъде инструментализирано или систематизирано, защото това би развалило самия бунт. За запазването на своята цялост, бунтът трябва да отрече всички оправдания на убийството и да отстоява позицията, че убийството чупи единството, което е в основата на бунта. Ако се доказва, че живота е свещен, и че бунтът намира за ценна споделената ни човечност, тогава бунтовникът трябва да избере да умре заедно със своята жертва. Отвъд това действие, всичко друго води до противоречия и нихилизъм.

 Разграничават се два вида убийство, като първият е нихилистичното. То произлиза от отричането на всички ценности, която кулминира в светолед, според който убийствотое логическо следствие от необуздана негация. Моралните граници рухват, а бунтът се слива с унищожението. Нихилистът отрича надеждата и принципите, и третира живота като безсмислен а убийството като незначително. Тази логика води до третирането на другите като предмети, а убийството се превръща в средство за изразяване или доминация.

 Екзалтацията на егото се комбинира с отрицание на споделената, обща човечност. Отстоява се една тотална, абсолютна свобода, която се постига чрез онищожението на другите, разбърквайки личната свобода с насилие. Нихилизмът унищожава всяка възможна основа за солидарност чрез това отрицание - човешкият живот няма стойност, и моралът е релативен.

 Абсурдизма, който също отрична смисъла в живота, ако е последователен всъщност отрича убийството. Макар и точно в това отрицание на смисъла да се крие привидното му оправдание (на убийството), има утвърждаване на живота чрез отрицанието на самубийството. Това, пък, е така, защото негийра абсурдното състояние - следователно и убийството трябва да се отрече, за да не се негийра абсурдното състояние, което е споделено човешко нещо, извор на солидарност.

 Нихилизмът пропада в абсолютно унищожение на аза и другите. То не цели просто смърт, а изобщо анихилация. Бунтовникът трябва да отрече убийството, защото то го превръща в съучастник на унищожението, на което уж се противопоставя бунтът.

 Вторият вид убийство е историческото, родено от историческата нужда за ефективни действия. Бунтът е основан на солидарност и човешко достойнство, които изискват отричане на насилието по принцип, но историческата реалност налага избори, в които ни се вижда необходимо насилието, за да може да се устои на потисничеството. Това създава противоречие между справедливостта и свободата, както и между насилието и ненасилието, което пък се дължи на факта, че ако бунтът изостави своите морални основания за да приеме историческата необходимост, той рискува легитимизацията на убийството. Ако пък откаже действието, приема потисничеството, срещу което уж се е разбунтувал.

 Следователно, убийството в условия на историческа необходимост е онова изключение, което бе споменато малко по-горе. Но, освен това, извършилите го трябва и себе си да убият, инак убийството остава неоправдаваемо.

 Бунтовникът се справя с тази историческа дилема по два начина - по правилния, като жертва себе си, без да оправдава убийството, и грешния, като оправдават убийствата с абстрактно бъдеще, което поставят над човешкия живот, което пък ги води към тирания и нихилизъм. Колкото по-подчинен е човешкият живот на някаква абстрактна идея, толкова по-ниска е неговата стойност. Убийството, оправдано от исторически цели, се превръща в нихилизъм.

 В замяна на хипотетично бъдеще, сегашната солидарност се губи, стига да не се жертва самия бунтовник заедно с убитите, чрез което действие се запазва човешката връзка, която бунтът трябва да защитава.

 Грешките в съвремената революция идват от слепотата спрямо естествените ограничения, разкрити от бунта. Без съответните ограничения, бунтът става робство. Революционния ум трябва да се върне към началната си точка, онази ограничена от собствените си… ограничения, защото всяко действие, което надминава дадени рамки, се негийра самата себе си. Истинският бунт се движи като махало, в дадени рамки центрирани около човешкото.

 Това се подкрепя от научните открития. Реалността не е напълно рационална - махалото може да не бъде перфектно. Преследването на смисъл може да се извършва, но в дадените рамки - и точно умереността е идеала на бунтовническата мисъл. Бунтът приема споденела, пресметната виновност, утвърждава едно колективно ‘ние’, което изисква дисциплина без да потъпква индивидуалност. Индивидуализмът в този случай е удоволствие, а съпротивление.

 Бунтът е реализъм, който защитава живота. Залага на осезаеми общности, опонирайки на идеологическия центризъм. Историческите революции наблягат на терор и доктрини, а бунтът започва от жизнения опит и се насочва нагоре. Той изисква уважение към живота и отказа от оправдание на убийството с някакви абстрактни цели. В него, излишъка или се опитомява или се жертва. Истинския излишък не убива за оправдание. Бунтът е умереност, продължително създаване на ред в някакъв исторически хаос. Вътрешните конфликти си се носят и остават налице, но трябва да се оборват, а не освобождават. Бунтът поддържа формата си, както и достойнството си, в потока на историята.

 А на пика си, той е отрицание на божественото и на абсолютните ценности в интереса на споделената човешка борба и солидарност. То не трансцеднира, то утвърждава граници. Тази умереност поддържа напрежение, което е нужно за да се избегнат тези излишъци, на идеологиите, които жертват хора в името на абстрактно бъдеще.

 Бунтовникът отрича и исторически абсолют, и божествено отцепване, избирайки солидарност с другите, но съзнателна такава. Утвърждава относителни ценности, не утопии, и поставя институциите, които ограничават насилието вместо да го кодифицират. Синдикатът е пример за такава институция (уж). Този реализъм опонира на идеологическите революции, които налагат доктрина на реалността и оправдават терора.

 Бунтовническата умереност не е пасивна, а осъзната дисциплина, бореща се срещу екстремности, в свят, в който нито абсолютна свобода, нито абсолютна справедливост могат да съществуват, без да унищожат другото. Отрича систематичното насилие, приема възможността за провал, и предпочита методи уважаващи човешкото достойнство.

 Това умерено равнище е начинът, по който се печели бъдещетео - не чрез някакво завземане, а чрез отдаване на всичко на настоящето, което е в рамките и границите на човешката природа. Завоеванието е амбиция отвъд съответните рамки, и не може да бъде създадено или постигнато чрез историята, което е противоречив елемент, правещ преследването му грешно. Подобно, политиката не трябва да се превръща в религия, инак това я прави ‘преследване’, което отива отвъд границите на махалото в една или друга посока.

 Обществото, чрез политиката, трябва да предоставя условия на индивидите те самите да си дирят абсолюта, а не да го дефинира и налага. Историята, подобно, не трябва да се някак боготворена, а възможност оплодотворена от съзнателен бунт. Нужна е точно такава съзнатост относно сегашната ситуация и готовност тя да бъде адресирана по дисциплиниран начин.