Vision of a more Dialogue-rich World | Bulgarian | an Essay
писано през 2024
Диалогът е важно нещо. Това може да се каже ей-така, и да се остави. Може да се каже и от политици, и даже да се апелира към диалог, но все да не се стигне до диалог. Може да се търси диалог сред множество хора, и да не се намери. Може да се желае диалог и между двама души, и той пак да не се получи.
И макар и диалогът да е важно нещо, и една голяма част от обществото да е готова да се съгласи, че той е важно нещо, той все остава някъде далеч от нас, хората.
На какво се дължи това? Дали изобщо има място за диалог в съвременното ни общество, или то е вече изместено от дебати, караници и припирни? Дали не се е стигнало до там, че тъй като в училище има клубове по дебати, целта в които е да се надпреварват учениците едни с други, да се борят едни срещу други и да се надвиват, вече не може да бъде концептуализирано едно кооперативно, съедружно начинание като диалога?
Дали изобщо лоното на капитализма не е покварило хората до такава степен, че самата идея за конкуренция е толкова вкоренена в тях, та дори не могат да си представят една ситуация, в която не присъства такова нещо?
Целите ни животи са обхванати от конкуренция. Надпреварваме се със съучениците си, за да изкараме най-висока оценка, или за да сме най-готини, надпреварваме се с всекиго, докато спортуваме, тъй като спортът се е превърнал в надпревара - кой може най-бързо да пребяга, кой може най-много да вдигне, кой може най-високо да скочи. Дори и в отборните игри пак има надпревара - трябва да се вкарат повече голове от противниковия отбор, и това е важното, а не самият спорти, самата игра.
В училище се надпреварваме за място в училището - било то след 4 клас или след 7 - а след училище се надпреварваме, за да си подсигурим място в университета, за да можем да учим. И в университета се надпреварваме едни с други, защото който има най-високи оценки ще вземе стипендии, които пък са ограничени, та трябва повече да се борим. В университета се надпреварваме и за да вземем преподавателско място, надпреварваме се, за да можем да издействаме финансиране за проект.
Извън университета се надпреварваме с всекиго - за да вземем работното място, и след това с всеки друг, работещ в нашата сфера, за да запазим работното си място и за да изкараме някакви пари. Надпреварваме се със системата, за да измислим как да я прецакаме, за да не ни прецака тя. Надпреварваме се с магазините, за да си купим най-изгодно това, което ни е нужно, за да живеем, а магазините се опитват да ни го продадат на най-високата цена, която ние ще намерим за изгодна.
Конкуренцията е абсолютна, и сякаш няма избавление от нея. Но тя е и натоварваща. Унищожителна, дори.
А диалогът не е такъв. В диалога се предлага възможност за кооперация. За заедност. В един диалог се поставя една обща цел, която е напълно отделена от нечия чужда цел, и се започва съвместна работа по постигането на тази цел. Дали ще се отговори на въпрос, дали ще се определи нещо, дали ще се реши нещо - няма значение.
Важното е, че в диалога се работи заедно с други хора. И то не само заедно с тях, а се цели и тяхното разбиране. Всеки участник в един диалог бива да желае достигането до разбиране на всеки друг участник. По Хегелиански, това може да се разгледа като снемане на противоречие - аз не бих могъл да разбера другия, защото той е друг; но, като го разбера, аз ще стана по-добър, отколкото съм бил преди, ще се развия!
А чрез разбирането се добива стойност. Този друг човек, аз като го разбера, той за мен ще стане ценен. Неговата сложност, и времето, което съм отделил аз на него, за да мога да я прозра, ще ми се стори невероятно уникална и заслужила своето съхранение, поради която причина аз бих бил предразположен към пазенето на този човек.
Това оценяване на другия, и разбирането му, ще го превърне в такова създание, което трудно може да бъде враг на разбралия го. И, най-доброто е, че щом е достигнато такова разбиране, то и разбраният е разбрал разбиращия го, и нито един от тях не може да възприеме другия като заменим. Човекът се проявява действително в своята човешкост, когато разбере друг човек, и когато бъде разбран от него.
А щом бъде осъзната човечността, или човешкостта, на един човек, той вече не е раним от осъзналия неговата човечност, защото е ценен за него. Разбирането на хората, достижимо чрез диалога, може да се превърне във връзка между тях, която връзка да им позволи да превъзмогнат проблемите, които в момента стъжняват животите ни.
Недоразуменията биха могли да се превърнат в повод за диалог, и за достигане на разбирателство, вместо да се явяват повод са свади и конфликти. Омразата, дължаща се на неспособността да бъде разбран - било то другия човек, било то самия мразещ от себе си - ще може да се стопи и да изчезне, или пък да отстъпи пред една обич.
Що се отнася до политиката, разбирайки другите, тези, на които е дадена властта, ще могат да процедират възможно най-безкористно, в интерес на тези, които са им дали властта. Ще се търсят решения, до които ще се стига чрез съвместна работа, и поради тази причина ще са още по-добри, отколкто биха били, ако бяха донесени от победител в битка.
Един по-диалогичен свят ще бъде, без съмнение, многократно по-добър от този, в който сега се подвизаваме. Вместо да мислим, че знаем, без нито да знаем, нито да разбираме, ще можем поне да достигнем разбиране, което пък потенциално би могло да ни доведе до някакво същинско знание.
Но, уви - пътят, ако ще се извървява, е дълъг, и навярно светът, който ще бъде осъществен чрез диалога, ще може да бъде само наше завещание, а не наша действителност.