Guilt, Shame and the Erotic in Daoism, Hinduism, Buddhism and Christianity | Bulgarian | an Essay

първоначално писано през, и публикувано около година след, ??/01/2023

Вината, Срамът и Еротичното са тясно свързани концепции, които се разглеждат по изненадващо различни начини от Даоизма, Индуизма, Будизма и Християнството. Задачата на този текст ще е да се запознае с начина, по който те се третират от гореспоменатите религиозни учения, както и причините, поради които е така.

Поради тази причина, ще трябва да се направи едно пояснение - характера на Будизма и Даоизма е различен, спрямо Християнството. Следователно, те няма да бъдат наричани религии, тъй като Будизмът се третира или като религия, или като философско учение, както и Даоизмът, Индуизмът може да се определи като начин на живот, освен като религия, докато Християнството е строго определено като религия. В резултат от това, тези четирите ще бъдат наричани религиозни учения.

Имайки това предвид, ще се започне в грубо хронологичен ред, като Индуизмът, най-старото религиозно учение от четирите, и може би изобщо, ще бъде първи. В Индуизмът вината не е важна концепция. Всъщност, тя е толкова маловажна, че дори не съществува[1].

Всъщност, това не е напълно правилно. Има вина, но вината е обвързана с конкретно действие и бързо отминава, и на човек му остава да се справи с последствията. Това, обаче, което съществува и е далеч по-дълготрайно, е срамът.

Срамът в Индуизмът е по-важен, благодарение на това, че фигурира в това религиозно учение, но при него се появява едно интересно извъртане. Обаче, тъй като Индуизмът е начин на живот, или поне би могъл да се определи така, в него се явяват други концепции, които сякаш омаловажават срама, дори може би го принижават до важността на вината.

Срамът в Индуизмът е нещо, което може да не фигурира в човека. Той е част от реда на нещата, служещ като начин, по който хората могат да разберат, че са се отклонили от пътя към постигането на Мокша, което постигане на Мокша е ултимативната цел на живота в Индуизмът. Бидейки така, срамът е признак на вина пред самия себе си, знанието, че сам човек пречи на себе си да достигне Мокша, което е най-доброто за него, и тази негова личностна характеристика го прави много особен.

Защото, както бе споменато, има хора, които не се срамуват. Начина на тяхното не-срамуване е или защото просто не са способни на това да се срамуват, или защото нямат за какво да се срамуват, или защото просто игнорират своя срам. Срамът, трябва да се поясни, е нещо, което се налага на човека от другиго, и окачествява самия човек като лош, дори зъл, докато вината е това, което идва от самия него, от неговото осъзнаване за грешна, или лоша, постъпка.

Срамът в Индуизмът е нещо хем личностно, хем напълно социално. Изглежда, като че ли другите хора са тези, които дават причина за срам, която причина произлиза от редът на нещата, от начина, по който светът е устроен.

Но важното и в двата случая - и при срамът, и при вината - е, че те не са нито непреодолими, нито изначални характеристики на хората. Един посрамен човек може да се промени, та да се оттърси от своя срам, той може да признае своята вина и да помоли за прошка, и да бъде освободен от нейната тежест. Вината и срамът са просто части от живота на хората, и тяхното присъствие засяга само този човек, който ги е заслужил, само неговата душа е потърпевша.

По тази линия, тогава, се очаква да се открие нещо личностно и в Еротичното, но вместо това се открива една парадоксална противоречивост. От една страна, в Индуизма присъстват Аришадваргите, които биха могли да се сравнят с греховете на Християнството, но всъщност те не са толкова жестоко наказателни.

Аришадваргите, бидейки присъстващи в ума на един човек, го отдалечават от достигането на Мокша, те му пречат. Както обаче стана ясно, достигането на Мокша е личностно - човек би било добре да достигне Мокша, но не е наложително да го направи. Тази особеност, която омаловажава тежестта на Вината и на Срамът, се спотайва в това, че за Индуизма смъртта не е края. Когато човек умре, душата му се преражда в друго тяло - може би не човешко, но все някакво тяло.

Естествено, има някаква полза от това да се живее съобразно Ведите, които изясняват какъв е редът на света, защото това, в което човек ще се прероди, се определя от Кармата му, от неговите действия в предхония му живот. Е, правейки неща, които не му носят добра Карма, човек рискува да се прероди като нещо не много желателно, нещо, което ще му попречи да достигне Брахма(върховното божество, от което е част всеки Атман[душа]), или поне ще го затрудни.

Тази цел, бидейки налична, създава проблем за Еротичното, защото похотта, или тленното желание, са причислени към Аришадваргите[2], под името Кама. Едновременно с това, Кама е и една от четирите цели на човешкия живот, съвместно с Мокша. В допълнение, Кама е и божество.

Еротичното, бидейки обвързано с тленното желание, се явява нещо важно за човешкия живот, но едновременно с това и нещо неблагоприятно за човешката душа, която пък е най-важното нещо за човешкия живот. Целомъдрието е добродетел, както може да се определи, благодарение на различните форми на аскетизъм, практикуващи се от последователите на Индуизма.

И все пак съществува “Кама Сутра”. Съществува и храмът(или по-скоро храмовият комплекс) Кхаджурахо. Съществуват и Тантризмът и Сахаджия-Ваишнавизмът[3], която комбинация от писания, места и вярвания предполага едно особено, хомогенно отношение към еротичното. То не е срамно, не е и изцяло грешно, макар и в неговото преследване да се препоръчва умереност.

Продължавайки в хронологичен ред (грубо), следващото религиозно учение, което ще се разгледа, е Будизмът - пак Индийско явление. Пак се задава въпросът: “Има ли изобщо вина в Будизмът?” и, накратко, отговорът е ‘не’. Вината, всъщност, е лошо нещо в контекста на Будизма, тъй като тя научава този, който се чувства виновен, на нещо грешно, защото при осъждането на човешките действия - като добри или лоши - хората, които се чувстват виновни, задържат това съждение и го прехвърлят към самите себе си.

Правейки това, те се заблуждават, а това заблуждение се явява като пречка в тяхното постигане на Нирвана. Следователно, този вид вина, който определя бъдещето на хората, не е налице в Будизма. Вината, която фигурира в това религиозно учение, е нещо, което кара чувстващите го хора да осъзнаят, че са направили грешка, и че не трябва да правят грешката отново.

Естествено, това включва и справяне с грешката, което справяне изисква прошка и, ако е възможно, поправяне на грешката. Прошката идва от този, срещу когото е съгрешено и от самия човек, който е съгрешил… И след това животът продължава, пътят не свършва.

Вината, значи, е много далечна и някак малка част от Будизма, почти не-актуална. Срамът, обаче, изглежда някак по-изявен… Но при него се появява едно странно противоречие, подобно на това, което бе наблюдавано при Еротичното в Индуизма. От една страна, срамът в Будизма се предполага, че би могъл да се превъзмогне и да се третира като нещо, което провокира развитието на човека, неговото движение по пътя[4], но, от друга страна, изглежда, като че ли срамът е по-ограничаващ от това.

Изглеждането, обаче, изисква влагане на повече усилия в разбиването на тази мистерия. Оказва се, че в Будизма има два вида срам [5] - единият е този, който се провокира от самият човек, де що се срамува, а другият е този, който се провокира от оценките на другите хора. Напълно възможно е първият вид срам - Хри - да се припокрива с вината, докато вторият вид - Апатрапя - да е същинското проявление на срамът… И, все пак, имайки предвид ултимативната цел в Будизма - достигането на Нирвана - Апатрапя изглежда, като че ли е напълно безполезна.

В Будизма, животът е страдание. Това страдание се причинява от незнание относно истинската природа на вселената. За да се избегне това страдание, трябва да се достигне знание за истинската природа на вселената и да се превъзмогне привързаността към земни неща. Именно в привързаността към земните неща се крие безсмислието на срама - той, бидейки причинен от другите хора, е нещо земно, което трябва да бъде превъзмогнато.

Следователно, няма противоречие, а само така изглежда на пръв поглед. И вината, и срамът са изненадващо маловажни в контекста на Будизма. Каква ли роля играе еротичното? Имайки предвид това, което беше дадено като аргумент срещу важността на срамът, еротичното също изглежда, като че ли ще пострада.

И е така в действителност. Кама, посочена като един от трите бляна, а именно блянът за сетивни удоволствия, е отговорна за страданието. Тя е и една от петте пречки пред човека за неговото успешно медитиране (дихание), без което, пък, би било почти невъзможно да се достигне Нирвана.

Това води до заключението, че ако човек позволи на себе си да бъде подведен от своят блян за сетивни удоволствия, той пречи само на себе си, бидейки подвластен на земното, на това, което предизвиква страдание, и може да изпитва вина от това, че е подвластен, като от тази вина той трябва да се поучи, и да не се занимава с такива неща в бъдеще.

Изглежда, като че ли в този случай вината и еротичното са обвързани, но не и срамът. По какъв ли начин се преплитат тези три концепции в Даоизма, ако изобщо? Подлежи на разследване, което изисква задаването на въпроса относно вината.

Подобно на начина, по-който се третира вината в Индуизма и Будизма, вината в Даоизма е някак маловажна. Имайки предвид, че в Даоизма целта на човека е да достигне себе-усъвършенстване, живеейки в съответствие с природата, с пътя (Дао), вината на един човек засяга само него самия и не е нещо, върху което трябва да се набляга, тя не е нещо, което се оказва определящо и неизменно част от него, а е моменто събитие, от което човек се поучава и продължава по пътя си.

Естествено, тук става дума за вина в смисъла на някакво вътрешно недоволство, в следствие от погрешно действие. Обаче, в съответствие с Дао, човекът се цели към действие без намерение, което пък означава, че действието не подлежи на окачествяване, тъй като то просто е извършено, или то просто е. Окачествяването на едно нещо като добро или лошо не е в съответствие с пътя, с Дао, и това води до неговата излишност.

Вината, следователно, може да се третира като нещо полезно за намирането на пътя, но в последствие се оказва нещо по-скоро безсмислено, нещо напълно лишено от причина. При изпитването на вина, човек се пита: “Защо направих така?”, но при Даоизма целта е да няма повод за такова запитване, тъй като то просто е станало, то просто е.

Срамът, следователно, би могъл да се окачестви по сходен начин, но човек няма да се пита това, което се пита при изпитването на вина, а въпросът му би бил: “Какво ще си помислят другите?” В едно такова съотношение, имайки предвид какъв е контекста, това е напълно ненужно. За един Даоист, за един човек следващ пътя, няма никакво значение какво мислят другите хора. Ще си позволя един своеволно преведен цитат от Чуанг Цу (Chuang Tzu):

“Вследствие твърдя, че Перфектният Човек няма личност; Светият Човек няма заслуга; Мъдрецът няма слава.” [6]

Тази нагласа към Вината и Срамът, както и изобщо целта, която се поставя от Даоизма, а именно следването на Дао, създава предпоставки за по-благоприятно отношение към еротичното. Действително е така, като на копулацията се гледа по един много специфичен начин.

В Даоизма, еротичното е някак слято с прагматичното, а и едновременно с това и с медицината, и то до такава степен, че аспектът на еротичното, който е най-популярен, най-разпространен, се озовава на много заден фон. В Даоизма фигурират концепциите за енергии - Ки(Qi) и Йинг(Jing), като пример - които енергии определят здравето на своя носител, както и неговото дълголетие и дори могат да доведат до достигането на безсмъртие[7].

Чрез копулация, извършена правилно, един мъж може да поеме от енергиите на жената, с която извършва действието, като правейки това, той удължава живота си и подсилва здравето си. Същото може да стане и за жената, но в един такъв обмен винаги има един потърпевш, който, би могло да се каже, губи част от своята енергия.

Това виждане за еротичното създава една много по-различна представа от това, с което е свикнал един Европеец или един Американец. Сексът е по-скоро лекарство, което се добива чрез ожесточена борба, в която всеки един от участниците се мъчи да надвие партньора си, за да се сдобие с енергията му и да облагоденства себе си.

Приемането на лекраство не е нещо, за което човек се чувства виновен. Приемането на лекарство, най-често, не е и нещо, от което човек се срамува. То просто е нещо, което се прави - което, привидно, е точно това, което се търси от Даоизма. Всичко просто да се прави, без даже да бъде целенасочено.

Но тук се появява поредното противоречие. В Даоизма, сребролюбието, алчността, се разглежда като нещо лошо, нещо неблагоприятно и нежелателно, тъй като тя би могла да внесе морлана и духовна бедност у живота на хората. Е, не би ли могла жаждата за по-дълъг, дори безкраен живот, да се третира като алчност? Още повече, този безкраен живот ще се постигне чрез използването, дори източването на други човеци?

Едно такова скъсяване на техните животи, за сметка на което животът на този специфичен човек се удължава, е особено неправилно в контекста на Даоизма, тъй като всяко нещо, което подронва и ли е антипатично на живота, е лошо[8]. Така, еротичното, в измеренията си като лекарство, или като прагматичен метод за удължаване на живота, противоречи на останалата част от Даоизма. Едновременно с това, еротичното, когато не включва тази прагматичност, изглежда, като че ли е напълно безвредно и, дори, някак поощрявано.

Най-малко може да се посочи това, че нито има срам, нито вина в занимания от еротично естество, поне при Даоизма.

И накрая се стигна до Християнството. В това религиозно учение, или по-точно в тази религия, Вината е на преден план. За Християнството, Вината е причината, поради която хората са в това си положение, и Вината не е нещо, което идва от вътре, от човека, а е нещо, което идва едновременно отвътре и отвън.

Бог, Християнския, е съвестта на хората. Или, по-скоро, съвестта на хората е дадено от Бог качество, което им позволява да познаят правилно от грешно. Човек се чувства съвестно, когато е постъпил грешно. Това усещане, идващо от него самия, е вината. Та, за разлика от другите религиозни учения, в Християнството Вината не е изключително личностно нещо, а е обвързана с Бог.

Това е много важно, тъй като в Християнството, Бог не е просто някакъв повелител над някой аспект на живота, а е създател на всичко, включително и човека. И, бидейки му дадено, на човека, това чувство за съвест, което го кара да се чувства по специфичен начин при специфични условия, той е обвързан с Бог по такъв начин, както той е обвързан с мненията на другите хора, но още по-тясно.

Срамът, както беше разгледано по-горе в текста, е явление, което се завърта около идеята за това, което другите биха казали или помислили, ако разкриеха това срамно нещо за човека. Това нещо е срамно, само защото то може да повлияе на чуждите мнения. Е случая, съвестта може да се опише като чуждо мнение В самия човек, бидейки дадено от Бог, което мнение непрекъснато гложди човека, ако съответният човек е съгрешил.

Следователно, тук се създава едно сливане на Вината със Срама, защото едното се оказва, че произлиза от източника на другото. Е, Вината, значи, е Срам, но не е просто срам, а Срам пред Бог, пред създателя. Това увеличава тежестта ѝ многократно, и то толкова пъти, че тежестта става неизмерима. Защо? Защото Бог е дарил човека с живот, Бог е направил възможно най-големия подарък на човека, и когато човекът се срамува, задето е направил нещо грешно, той не оправдава доверието на Бог, той сякаш оплюва този благосклонен жест, извършен от Бог.

Човекът, изпитвайки Вина в Християнския контекст, осъзнава, че не само е оплюл себе си, не само е подходил с пренебрежение към своята собствена личност, а е и оплюл Бог, своя създател, този, който му е подарил живот.

Срамът, който се изпитва пред другите хора, остава същия, както е и при другите религиозни учения. Но към него е прибавена и Вината, защото Бог винаги е в човека, или поне го наблюдава винаги, бидейки всезнаещ и всевиждащ, и човекът се срамува пред Бог далеч повече, отколкото пред другите хора. Защото той може да скрие срамното нещо от другите хора, но не и от Бог.

Следователно, Срамът в смисъла, обвързан с мненията на другите, е незначителен. Но Срамът се слива с Вината и е винаги налице, когато човек изпитва Вина. Няма съществено разграничение… Освен това, че Вината с сдобива и с друго измерение.

Тя остава такава, каквато е - едно вътрешно чувство за грешност - но едновременно с това става и друга. Тя става величина, която величина се измерва, и накрая на дните на човек, когато той умре, вината му, по някакъв начин, се измерва, съпоставя се с неговата невинност, и той бива осъден.

Това, всъщност, не е начина, по който се стичат обстоятелствата, но би могло да се опише така. Бог е дал 10 заповеди, които трябва да бъдат изпълнявани от хората. Ако те не биват спазвани, хората ще бъдат наказани с вечно страдание в Ада. Освен това има и 7 смъртни гряха, които, ако бъдат извършени, отново носят вечно наказание в Ада. Но в Ада човек изкупва Вината си по някакъв начин - това е наказанието, и той страда, защото се мъчи, но и защото Бог е далеч от него, и в Ада Божията светлина не грее.

И щом Вината на човек се изкупва, значи човек не трябва да бъде виновен, за да няма нещо, което да се изкупва. За целите на това проучване, това се оказва проблематично, тъй като едно от провиненията, един от 7 гряха, е похотта, която обхваща еротичното… Изобщо. Пък и една от 10 заповеди е срещу прелюбодействие, което означава, че има някакво ограничение на това колко действия могат да се извършват, съобразно любовта… Което е някак особено, имайки предвид това, че Христос дава живота си за човечеството от любов към него.

Еротичното няма място в Християнството, и особено в живота, живян от един Християнин. Копулацията има за цел възпроизводство и нищо повече. Всяка друга полза, извлечима от това действие, е не само, по препоръка, за избягване, а е и нежелателна. Удоволствието не фигурира.

След като бяха изложени отношенията на тези религиозни учения към Вината, Срамът и Еротичното, вече може да се зададе въпросът: “Защо?” Би ли могъл да се даде някакъв отговор на този въпрос?

Дали ще е наложително разглеждането на условията в местностите, в които са възникнали тези религиозни учения? Дали би било по-важно изследването на социалните структури, съществували до възникването им? Или пък има нещо друго, което трябва да се разгледа?

Ще предложа версия, която ще разгледа тези религиозни учения от една прагматична гледна точка, и ще се подходи към тях като решения за някакви проблеми, които проблеми ще бъдат представени.

В случая на Индуизма, той би могъл да се опише като сбор вярвания, като някаква манджа от безброй много съставки, които успяват, по някакъв начин, да се навържат една с друга и да създадат някаква кохезия. Би могло да се мисли, че Индуизмът се е обособил под влиянието на Арийците (Аryans; Indo-Aryans), които са пристигнали в Индия от централна Азия и са заели властова позиция в обществото. Обособяването на кастите, в която кастова система Арийците са част от благородна, високопоставена каста, се дължи на Индуизма.

Следователно, Индуизмът, като сбирщина вярвания на многото народи, живеещи на територията на Индия, е един обединителен пункт, които хем може да заздрави цялостта на една държава, хем може да послужи като мека постеля за тези, които боравят с властта, като мекотата на тази постеля идва от внушението, че “така трябва да бъде”. Родил се е човекът тъй, и тъй ще си живее този човек, защото в предишния си живот е бил зъл.

Като инструмент за контролиране на масите, това е много удобно сечиво. Като хомогенизатор, също. Вследствие на тази хомогенност, обаче, Индуизмът привидно съдържа в себе си много противоречия - като това, засягащо еротичното. Оказва се, че това са просто някакви разклонения в него; пък и кастовата система също влияе на това колко самоотвержено ще се придържат хората към това, което им е казано. Брахманите ще живеят съответно Ведите, докато другите могат да си позволят да се поглезят, защото може би не желаят в точно този живот да достигнат Мокша.

А Будизмът? Той, зараджайки се в условията на едно Индуистко общество, би могъл да се проявява като реакция към нещо. Тъй като беше представена версията за това, че освен Брахманите, никой друг не е взимал нещата напълно сериозно, е възможно Будизмът, който привидно споделя много концепции с Индуизма, да е съставен като опит да се засили стремежът към избавяне от живота, който е страдание.

Самият Буда, бидейки заможен принц, би могъл да се интерпретира като отвратил се от това, което го заобикаля, от декадентността на висшите касти, и за това да е потърсил нещо друго. Дали е бил някакъв опит от страна на тази Брахманска каста да подтикне владетелите на разните градове-държавици да не си живеят в дворците и да се лензят без никакви грижи, като начин да се предпазят от някакъв упадък? Това би могло да обясни Будистската позиция спрямо еротичното.

Даоизмът, тогава, би било лесно да се определи. И действително е така - живот в хармония с вселената, действия без намерения… Тези концепции са невероятно полезни за онези, де що са на власт. Те функционират като буфер между неволите на хората и бунта, подсилвайки властта и представяйки отговора: “Защото просто е така, пък и няма смисъл да мислиш за това.” в отговор на: “Защо?”-то, който би бил зададен от един недоволен човечец.

И накрая, какъв проблем би решило Християнството? Имайки предвид, че то се заражда в Юдея, средния Изток, и то по времето на Римската империя, една възможност се появява. Хората, живеещи там, са били потърпевши на ужасни репресии. Освен това, когато са опитвали да извършат възстание - а това се е случвало почти редовно - мерките, взимани от Римските власти, били изключително жестоки.

Възможно е Християнството да се е породило като метод за обяснение на това - защо е толкова ужасен живота, защо така се мъчат хората, и защо тези, които привидно не се мъчат - в случая Римляните - изглеждат толкова непокътнати? Несправедливост, и то голяма. А Християнството обещава най-голямата справедливост - ако живее човек така, както бива, той вечно ще бъде в Рая, където е хубаво. Ако живее не тъй, както бива, той вечно ще гори в Ада.

Естествено, има го и моментът на това, че хората са били изначално грешни, до момента в който Иисус Христос не е умрял, за да изкупи този изначален грях. Тази изначална грешност може да се третира като причината, поради която толкова лошо са ги третирали в миналото. Но може да се погледне и по друг начин.

Остава си функцията, която представя правосъдие, но я има и функцията, която внушава, че нещата трябва да са така. Строги закони, които трябва да се изпълняват. Това е било полезно за Римската империя, тъй като техните закони не са били много нежни. От друга страна, пък, равенството, което се представя от Християнството е било много полезно в отношение на обединяване на безчетните народи, живеещи в границите на империята.

Но това все не отговаря на въпроса: “Защо?”

Защо еротичното е срамно? Защо съществува такава свенливост в Християнския свят? Защото Римската империя се е отдавала на много хедонистичен начин на живот, наслаждавали са се хората на пре-изобилие и са блудствали пре-свободно. Това, бидейки наричано лошо и погрешно, създава прецедент - такива неща не бива да се правят. И, Християнството държи, здраво, в продължение на векове, утвърждавайки грешността на еротичното, докато тази грешност не се прехвърли в културата изобщо, и дори и човек да не е вярващ, стига да е израснал в Западна държава, той ще се срамува от еротичното, ще изпитва вина, че то му е интересно…

Това са само възможни версии, а въпросът си остава. Защо?

Библиография:

[1] - Katchadourian, Herant A.; “Guilt: the bite of conscience”; Stanford General Books; 2010
[2] - Wikipedia contributors; Arishadvargas ; Wikipedia; https://en.wikipedia.org/wiki/Arishadvargas;Accessed 21 January 2023
[3] - Britannica, The Editors of Encyclopaedia. "Vaishnava-Sahajiya". Encyclopedia Britannica, https://www.britannica.com/topic/Vaishnava-Sahajiya; Accessed 21 January 2023.
[4] - Charlotte Sophia Kasl; “If the Buddha Got Stuck: A Handbook for Change on a Spiritual Path”; Penguin (Non-Classics); 2005
[5] - Sun, H.; “The Dichotomized States of Shame in the Scholastic Buddhism”. DHARM 4, 329–342 (2021). https://link.springer.com/article/10.1007/s42240-021-00114-1
[6] - Chuang Tzu, Burton Watson; “The Complete Works of Chuang Tzu”; Columbia University Press; 1968
[7] - Vern L. Bullough, Bonnie Bulloug, Alice M. Stein; “Human Sexuality: An Encyclopedia”; Taylor & Francis; 1994
[8] - Jerald D. Gort, Henry Jansen, Hendrik M. Vroom; “Probing the Depths of Evil and Good: Multireligious Views and Case Studies”; Rodopi; 2007