John Locke's Second Tract in short | Bulgarian | an Essay

първоначално писано през, и публикувано около година след, 2023;
представлява кратичко представяне на текст с цел разглеждането му по време на семинарно занятие

Лок започва първата глава от втори трактат с кратко резюмиране на установеното в предходния трактат. От тях следва, че е нужна друга причина за възникването на управлението, тъй като хората живеят по същите правила като животните.

Дава се определение на политическа власт, която се явява правото на създаване на закони, предвиждащи наказания, и правото да се използва силата на общността (насилие), в името на публичното благо.

Във втората глава, Лок определя естественото(природното) състояние на хората, което е абсолютно равенство, както и свобода. Дава се цитат от Хукър, в който се представя това равенство като причина за извършване на действия от човек, които са такива, дещо този човек желае да бъдат извършвани спрямо него, и от който се извеждат принципите на справедливостта и милосърдието.

Лок после пояснява, че това състояние на свобода не включва всепозволеност. Постулира се един естествен закон, основан на разума, който твърди, че живота, свободата, здравето и имуществото на друг човек не трябва да се накърнява. Лок добавя, че бидейки създадени от Творец, човеците са негова собственост, и те (човеците) не могат да решават кой кога ще умре, и че между човеците няма такива условия, каквито има между човеците и животните.

Човекът не може да посяга на чуждия живот, освен ако не съхранява себе си или не раздава правосъдие. Природният закон изисква мир и съхранение на човечеството, и той трябва да се изпълнява от всеки човек - да наказва престъпилите го (закона) така, че да не могат да го нарушават. Така човек има власт над друг човек, но само доколкото тя е за възмездяване, диктувана от разума, за обезщетение и възпиране.

След това Лок представя въпрос относно правото, с което един владетел наказва чужденец, и обявява, че то се извилча от този природен закон. Във връзка с правото на владетеля (магистрата) да наказва, той трябва да се съобразява с общото благо. С цел възпиране може да наказва, но с цел обезщетение, ако няма нужда за общото благо, той не може да изисква обезщетение, тъй като само ощетеният има такова право.

Наказанието за престъпване на природния закон се съобразява с престъплението, като целта винаги е обезщетение и възпиране. Съответния този закон е очевиден за всяко разумно същество, и обосноваността на муниципалните закони върху него определя тяхната справедливост.

Тази възможност, или дори право на всеки да борави с изпълнителна власт, е проблматична, когато се имат предвид себелюбието, злонамереността, страстта и отмъщението. Гражданското управление се явява потенциално решение на проблема.

След това се дава пример за хора в естествено състояние - а това е състоянието в което се намират управляващите на държавите едни спрямо други, и дори и да има договори сключени между тях, те не ги извеждат от естественото състояние, тъй като не ги вкарва в една общност, образуваща едно политическо тяло. И финално за втора глава, Лок заявява, че хората са в естествено състояние (в което естествено състояние се търси някаква взаимност, ala Хукър) докато волево не станат членове на политическо общество.

В глава трета, Лок представя състоянието на война, в което се изпада, когато човек съзнателно реши да убие другиго. И, съгласно природния закон че трябва да се съхранят всички, се появява проблем, който проблем се решава със заключението, че ако не могат да се съхранят всички човеци, то поне невинните трябва да се съхранят.

В състояние на война се изпада и когато някой реши да подчини някого, като при такова положение на отнемане свободата на човек отнемащия я желае да отнеме и всичко останало. Подчинителя, по този начин, заплашва живота на подчинявания, и с това престъпва природния закон. Крадецът е именно такъв подчинител, който влиза в състояние на война, и той трябва да се накаже със смърт.

В естественото състояние състоянието на война продължава докато не се ‘подпише мирен договор’, докато в обществото състоянието на война се прекратява с преустановяването на действаща сила - когато бъде ограбен човек, и деянието е извършено и приключено, той вече не е в състояние на война. Раздаването на правосъдие, обаче, също е състояние на война - заради нанасянето на щети и насилие.

Това избягване на състоянието на война е причината, поради която хората формират общества - за да има някакъв раздавач на правосъдие; муниципални закони.

А когато правосъдието не се раздава справедливо, тогава човек може да се обърне само към Бог като към съдия и, без да може сам да определи дали е агресор или жертва, да изпадне в състояние на война.

В глава четвърта се определя свободата - която е възможността на човек да прави всичко, което не се забранява от закон, който закон е създаден от законодателната власт, на която се е доверил човека, че издава закони съгласно общото благо.

Обаче има положение, в което тази свобода може да се ограничи допълнително. Когато човек застраши сам своя живот, което е престъпление пред природния закон, друг човек може да придобие власт над него, превръщайки го в роб, но с което спасявайки живота му. Едновременно с това, когато робството стане твърде тежко, робът може да окаже съпротива на господаря си и да отнеме живота си… (какво е това? Как се стига до това?)

Робството е продължително състояние на война между робът и господаря, като това състояние може да се прекъсне при подписване на договор, който договор обаче не може да превръща човек в роб, тъй като човек няма власт над живота си и не може да го даде някому.

В глава пета става дума за собствеността, и как не може да се притежава собственост от никой освен Бог, но пък може да бъде придобита собственост над отделни части от даденото на човеците от Бог, и то БЕЗ съвместното съгласие на общността.

Това дадено на хората принадлежи на всички тях - бидейки земята и всичко на нея, освен човеците - но и трябва да бъде присвоено, преди да може да бъде използвано (както Бог е отредил, че ще бъде - използвано от и принадлежащо на човечеството).

Присвояването е именно такова - човек има собственост, която собственост е неговата личност, на която само той е собственик. Той е собственик и на труда и работата си. Та, работата, и трудът, които той влага във взимането на нещо от природата, го прави негово. Това нещо, тази вещ, се извежда от състояние на общо притежание и става само негова, благодарение на прибавения към нея труд, който човекът е вложил в нея.

Общите вещи стават нечии, когато бъдат събрани (от труда на събирането). Те са общи, защото всеки един човек може да си ги присвои, от който момент нататък вече не са общи и, следователно, не могат да бъдат присвоени, без да се наруши природния закон.

Тази присвоима собственост, обаче, е толкова, колкото може да бъде използвана от човек преди да стане негодна за ползване, и всичко останало принадлежи на другите СЪВМЕСТНО природния закон, тъй като ако за тях няма, техните животи са застрашени. По подобен начин се присвоява и земята - тази, която може да бъде обработена от някого, бива присвоена. И стига да има достатъчно за всички, няма проблем.

Но в условията на муниципални закони, това не е така. Общата земя в една държава не може да се присвои от един човек, тъй като няма да остане достатъчно за другите… Макар и съвместно мярката, земята, която един човек би могъл да си присвои (чрез труда си), не би ощетила другите дори и днес. Парите, обаче, се явяват причината това да не е вече така.

Въпреки, че парите са посочен виновник, Лок се обръща към лекостта на живота, трудолюбивостта и нарастването на числеността на хората. Посочва се съгласието, постигнато от тях, създаването на общества, градове, в които има договори, закони, които определят кой колко собственост има.

И сега стойността се намесва. Трудът създава различие в стойността на предметите, той прави нещата ценни и определя стойността им… Идва, обаче, момент, в който се явява недостиг на земя (защото тя не е била такава, над която се е трудил човек, а е била общата) и това е направило земята по-ценна. Някак се стига до там, че определенията на границите на земята са започнали да се правят между общностите (и държавите), а не само измежду членовете на една общност.

Обаче, между човеците, използващи пустеещи земи (такива, върху които не се трудят човеци), които не са се съгласили да ползват парите, няма нужда от такива договаряния, тъй като земите са достатъчни и никой не е засегнат от тях. Измежду тези, съгласили се да ползват парите, това не е така.

Връщаме се към труда и това, което е присвоено. Благата, които човек си е присвоил чрез труда си, са негови, стига да ги използва, преди да се развалят. Ако, обаче, се развалят, преди да ги е използвал, той нарушава прорпдиня закон. Предметите могат да се ползва и като се дадат другиму - та човекът дава от не-трайните си присвоени предмети някому, в замяна на други неща, които са по-трайни… И така се появяват парите - трайни предмети, които имат стойност, хем защото има взаимно съгласие, хем защото някой се е трудил да ги направи или добие, и могат да се заменят за нетрайни предмети, стига съотношението на стойностите им да е еднакво.

Парите се явяват причина за увеличение на поземлените владения - човек, щом може да се снабди с нещо трайно, и да увеличи присвоеното си, ще иска да го направи; но, ако няма нещо трайно, с което да увеличи присвоеното си, той не би имал потребност от това, тъй като то не би било използваемо преди развалата му.

В седма глава Лок разглежда обществата - брачното, семейното, това между господар и слуги - след като посочва, че човекът има стремеж към общество, и че чрез разума той го поддържа. Пояснява и че тези три вида общества се отличават от политическото.

Брачното общество, между мъж и жена, има за цел продължението на рода, която цел е съвместна с природния закон, и това общество продължава толкова дълго, колкото е необходимо за рожбата да стане способна на самоизхранване. Властта, която се отдава е само такава, която е нужна за постигане на целите, с които е създадено обществото, и когато целта е постигната, това общество може да се разпадне без договор, за разлика от създаването си.

Обществото между господар и слуга съдържа две разновидности. Слуга е този, който продава някаква услуга някому, а този, комуто се продава услугата, е господар; Господарят има само толкова власт, колкото предвидена от договора между двамата. Другият вид слуга е робът, който, рискувайки животът си, и влизайки в състояние на война, е изгубил своята свобода и имущество, което дава на господаря му толкова власт върху него, колкото е нужна съгласно природния закон. А пък робът не е част от гражданското общество, чиято цел е съхранението на собствеността, тъй като той няма собственост.

Политическото общество - което се припокрива с гражданското общество - е това, в което всеки отделен човек се е отказал от правото си да наказва съгласно природния закон и, по договореност, тази власт е отдадена на общността и по точно на тези, на които е дадено правото по договореност от общността.

Държавата, бидейки гражданското общество, борави с правото да полага наказание, бидейки властта да се правят закони, и правото да наказва щетите, нанесни на нейни членове от други, нечленове, което пък е властта да се сключва мир и обявява война, с цел съхранението на собствеността на всеки в това общество. Отделният човек, отказал се от съответните права, които има, съгласно природния закон, е дал правото на държавата да използва неговата сила за изпълнение на присъдите, раздадени от държавата.

Следват няколко параграфа, в които се обяснява как в абсолютната монархия все още цари естествено състояние, тъй като монархът е неосъдим и борави с повече власт, отколкото е необходима съвместно природния закон.

В осма глава се заявява, че по сила на сливането в едно политическо тяло, в гражданското общество мнозинството действа и решава вместо останалите, тъй като по-голямата сила се явява съгласието на мнозинството, и тя определя посоката на гражданското общество. От всеки човек в това общество се поема ангажимента да се подчинява на мнозинството. А то, мнозинството, е нужно, тъй като при други условия не може да съществува гражданско общество.

Съгласието между хора е единственото, което може да даде начало на законно управление (на гражданско общество). После Лок представя две възражения на това съждение и им отговаря.

Първото, гласящо, че няма пример за такова начало в историята, се заявява, че историята се записва едва след основаване на държава, и то дълго след това начало, и че книжнината също се появява толкова по-късно. Дават се и няколко примера.

Дори и властта да се намира в ръцете на един човек, възникването на политическото общество се базира на съгласие, и този един човек е бил доведен до тази си позиция благодарение на съгласието на другите хора. Прибягва се към психологически момент, за да се обясни защо така се е случило, като се дава за пример прогресията от семейното общество, от бащината власт, с която са свикнали хората, до политическо общество, в което заради свикнатостта с един водач (от тази бащина власт) се избира един водач, но неговата власт е била ограничена и, най-малкото, спазваща природния закон.

Второто възражение гласи, че родения в общество човек не е свободен да го напусне и да постави начало на ново управление. Дават се примери, чрез които и то се оборва. Ако бащата на този човек е бил сключил договор, то той не е имал властта да повлияе на свободата на своето дете по такъв начин, който да я ограничи - защото такава власт не му е дадена съгласно природния закон. Следователно, човек роден в едно политическо общество не е задължен да стане част от него, но тънкостта се е явявала в това, че имуществото на баща му, което е било в границите на държавата, за да бъде ползвано от този потомък, изисква съгласие с условията на държавата, в която се намира.

Посочва се, че децата не се раждат поданици на никакви държави или управления. До своето пълнолетие, то е под опеката на своя баща, след което има свободата да реши на кое политическо общество да се подчини. Дали може да създаде ново?

После Лок представя мълчаливото съгласие, което не е ясно изявено, а е заобиколно, дори подло. Всеки, който ползва владенията на една държава, дава мълчаливо съгласие да ѝ стане поданик - тогава никой човек, роден в държава, не би могъл да не стане неин поданик в момента, в който навърши пълнолетие, тъй като държавните владения са всички земни площи на съответната държава, и самото стоене връз тях се третира като ползване.

Наследството ти не е твое, освен ако не се съгласиш да си поданик на държавата, в която баща ти е живял, макар и мълчаливо. За щастие, това мълчаливо съгласие те обвързва само дотогава, докато си собственик на това наследство - ако го дариш или продадеш, вече можеш да отидеш в друга държава и да се съгласиш да си неин гражданин, или дори да си намериш свободна земя (каквато няма никъде).

В девета глава се посочва целта на политическото общество, която е съхранението на собствеността на човеците, която пък се състои от живота, свободата и имуществото на всеки човек. А политическото общество е за предпочитане пред естественото състояние, имайки тази цел предвид, защото в естественото състояние няма закон, който да се спазва от всички - природния не върши работа - защото няма безпристрастен съдия, и защото няма власт, която да приведе в изпълнение справедлива присъда.

Властите, които човек притежава в естествено състояние, се прехвърлят на държавата. Лок опитва да промуши някакво удобство, което щяло да се предоставя на човека в замяна на неговото членуване в политическото общество, макар и тази полза да не произлиза от неговото участие в съответното политическо общество.

Властта на държавата не бива да се разпростира по-далеч от общото благо, и тези, на които е дадена властта, са задължени да управляват съгласно известни на хората закони (а съгласни ли са с тези закони хората?)

В глава десет се пояснява, че формата на управление в държавата се определя от това на кого е дадена властта да създава закони.

В глава единадесет се казва, че първият позитивен закон за всяка държава е установяването на законодателна власт, и първият естествен закон е съхраняването на обществото (интересно как изглежда, като че ли съхраняването на обществото включва защита от промяна на обществото). Законът се определя като нелегален ако не притежава съгласието на обществото. Казва се, че човекът не може да е подчинен на друга власт в обществото, освен на върховната - на законодателната власт.

Властта на закона не може да бъде абсолютна или произволна, тъй като това е противно на благото на обществото, което пък е противно на причината, поради която е създадено обществото, което пък е противно на природния закон. Затова човек, изложен на произволната власт на един, командващ 100,000, е в много по-лошо положение от човек, изложен на произволната власт на 100,000 отделни човека.

Властта на закона не може да лишава човек от неговата собственост, без той да е дал съгласието си (ама това не се ли предполага като налице - било то чрез мълчаливо съгласие, било то чрез членуването на този човек в обществото?). Дори и законът да не може произволно да го прави, с установен закон, в сила заради съгласието на мнозинството, той може да си присвои или част, под формата на данъци, или, поне привидно, цялата му собственост.

Законодателната власт не може да прехвърля властта да се правят закони на другиго, защото на нея е дадено правото да прави закони от членовете на обществото.

И дотук, повече няма.

–

Основни понятия:

Естествено състояние - в такова състояние е човек, непринадлежащ към политическо общество, и абсолютно свободен, стига да спазва природния закон

Природен закон - човек не може да отнема собствеността на друг човек, включително и на себе си, и трябва да действа с цел запазване на човечеството; за целта разполагат с властта да наказват престъпилите природния закон с цел обезщетение и възпиране

Собственост - личността и тялото на човек, както и неговия труд и това, което си е присвоил чрез своя труд

Политическо общество - група от хора, които са влезли в съгласие, чрез което съгласие са предали властта, която им се предоставя от природния закон, на избрани от тях хора, които да изпълняват функцията на законодателен орган, който справедливо да раздава правосъдие вместо групата съгласили се хора, с цел запазването на собствеността