Hegel VS Aristotle on the Soul | Bulgarian | an Essay
първоначално писано през, и публикувано около година след, ??/02/2021
Размишление по темата за съотношението между Душата за Аристотел и Душата за Хегел
Първо, за да се направи съотношение между Душата, както я определя Аристотел, и Душата, както я определя Хегел, трябва да се посочи начина, по който се определя тя от тях двамата. Но, преди да се започне с това начинание, трябва да се направи уточнение.
Тъй като читателят сигурно вече е свъсил вежди и се е запитал какви ли глупости ще чете, щом ще му се говори за Душата според Хегел, бих искал да информирам, че, всъщност, няма да се говори за Душата (Die Seele) според Хегел, тъй като той не е говорил много за нея, а по-скоро за Духа (Der Geist). Причината, поради която се говори, в този текст, за Духа на Хегел, и се възприема като Душа, ще бъде разкрита по-напред.
По азбучен ред ще се започнем с Аристотел, тъй като, без неговото определение на Душата, не бих имал основа, върху която да определя Духа на Хегел като Душа.
Според Аристотел, Душата е това, което дава форма на всяко едно живо нещо. Душата окачествява каквото и да било, което може да бъде възприето, като живо, и в зависимост от това, каква Душа се помещава в едно живо нещо, то това живо нещо има определени способности.
Най-важното нещо, което може да се посочи, е, че за Аристотел, Душата е субстанция, или, по-точно, ентелехия, тъй като тя е делима и всяка част от едно тяло има еднаква Душа с останалата част от това тяло, а тази Душа, тази ентелехия, е знанието.
Това знание се явява като възможност, а не като реализирано, същинско знание - тъй като не всяко живо тяло има същото знание, като другите тела. Тази възможност за знание е най-лесно описуема като форма, или като контур, да кажем, на рисунка, която може да се запълни с цвят (който цвят е знанието), но може и да не се запълни с цвят. Важното е, че има тази възможност да се запълни формата със знание.
Трябва да се отбележи, че телата, които имат души, са само тези, които са вече живи и одушевени, защото, макар и да има възможността от нещо, което не е одушевено, да се появи нещо одушевено и живо, тя е само възможност, докато не се появи живота в това ново, естествено тяло.
Субстанция в качеството на форма - това е Душата, според Аристотел. Тя е същността на определено тяло, стига то да е естествено, и, като такава, тя съществува, стига да се запази същността на това тяло. Но начина, по който се определя същността на едно тяло, е съвкупността от всичко, което частите на това тяло правят. Една буболечка, разсечена на две, може и да има Душа, преди да бъде разсечена, но, след като е разделена, телесно, тя губи същността си, защото не е част от нейната същност да е на две парчета, и да не може да използва някои от органите си.
Органите, в случая, позволяват на тялото да се движи. Ако едно тяло няма органи, то не може да се движи от само-себе си, тъй като то ще е мъртво, и няма да има Душа. По този начин се достига до заключението, че едно одушевено тяло има в себе си принципа на движението, както и на покоя. И не се има предвид движение само в смисъла на преместване от място на място, а, освен това, на движение в смисъл на хранене, растеж и упадък.
Тези неща, обаче, не са единственото, което една Душа притежава - други качества, които Душата придава на тялото, са усещанията, както и разума. Но не всяко тяло, което има Душа, има такива качества.
Има три вида души, според Аристотел - растителна Душа, животинска Душа, и човешка Душа.
Растителната Душа е определена като най-простата, тъй като тя има възможността само да извършва движение - хранене, растеж и упадък. Други качества, растителната Душа няма, освен това да се възпроизвежда.
Вторият вид Душа, бидейки животинската, е средна по сложност, ако може по този начин да се опише. Тя, освен че притежава всички качества на растителната Душа, и, по един особен начин включва в себе си самата растителна Душа, притежава и качествата да усеща, както и да се движи от място на място, за да задоволи своите желания, които са породени от усещанията.
И третият вид Душа е човешката Душа. Тя, като животинската, включва в себе си растителната, но освен това включва и животинската Душа, като това, което отличава човешката, от животинската Душа, е разумът.
Така, според Аристотел, Душата е субстанция, в качеството си на форма, която придава възможности на тялото и определя неговата същност. Има три вида души, които са характерни за растения, животни и човеци, като всяка е по-сложна от предишната, и я съдържа в себе си.
След като вече беше уточнено какво е Душата, според Аристотел, може да се пристъпи към заплетените, неясни размишления на Хегел. Тъй като той, Хегел, не говори изрично за Душа, а за Дух, ще се абстрахираме за момент от Душата, за която Аристотел ни разказа, и ще се опитаме да разберем какво е Духът.
За Хегел Духът е идея, и то абсолютна, която обхваща всичко. По един начин, който е напълно неизвестен за хората, освен като знание, Духът е вселената, въпреки, че Духът, всъщност, е самосъзнанието.
Но, точно тук се крие обяснението - как така е неизвестен за хората, освен като знание, Духът, ако самият той е цялата вселена, и е всичко, което заобикаля хората? Той е самосъзнанието - знанието на човек за самия него, единство между самосъзнанието, което позволява на човек да възприеме себе си, и съзнанието, което позволява на човек да възприеме всичко друго.
Това възприятие на всичко друго, което се извършва единствено чрез съзнанието, и човек няма друг начин да го възприеме, освен чрез своето знание (защото всяко чувство води до създаването на знание - знанието какво е това нещо на допир, как изглежда то, какво е то на вкус, как мирише, какъв звук издава, колко е тежко и т.н.), е Духът.
Той, Духът, е абсолютна идея - защото няма друго нещо, което да може да бъде посочено по такъв начин, освен самата абсолютна идея - обективният Дух. Единственият начин, по който може да се промени тази абсолютна идея, е чрез самосъзнанието на един човек, което да му позволи той да познае себе си, и, чрез добавянето на самата своя личност към знанието си, той да преодолее природното, естественото, и да се издигне до самият този Дух.
Тази сложнота на твърдението на Хегел е част от проблема, с който се сблъсква всеки негов читател, но е и част от проблема, с който се сблъскваме в това съотнасяне. Духът е абсолютната идея за всичко, която е съвършена, но, която не е статична, а динамична, расте и се развива.
Духът, за Хегел, изглежда, като че ли е всичко, но, освен това, е и всяко отделно нещо, защото един човек може, също, да разполага със свой собствен Дух, който да е субективен, тъй като съответният човек не се е самоосъзнал, и все още е личност, индивид, или субект, но, след своето самоосъзнаване, което е развитие, подобно на това на абсолютната идея, този човек може да възприеме обективния Дух, чието познаване води до обективен идеализъм.
И така, след като бяха дадени определения, доколкото беше възможно, за Душата, според Аристотел, и Духът, според Хегел, стана време за съпоставка, за съотношение между тези две понятия.
Първото, и най-важно различие между тях, е, че Аристотел определя Душата, като нещо тясно свързано с живите, естествени тела, което, на пръв поглед, може и да влиза в разрез с определението на Хегел за Духа. НО, това всъщност не е така, тъй като Хегеловия Дух е динамичен, и се развива - а това развитие е растеж, сиреч движение. Освен развитие, Духът е способен и на упадък, тъй като той не е статичен - а липсата на способността да се движи в двете посоки би го направила статичен, по начин, който би отнел същността на Духът.
Естествено, това води и до възпроизвеждането на Духа - той се възпроизвежда, непрекъснато. При раждането на ново човешко същество, това човешко същество се сдобива със свой собствен дух, или, например, при появата на възможността за създаване на изкуствен интелект, който ще има съзнание, а вследствие на това, ще има и Дух - следователно, тъй като ще се създаде нов Дух, Духът се възпроизвежда.
Духът, също така, се и храни - той извършва това действие по такъв начин, че то се припокрива с неговото движение в пространството, както и с неговото размножаване - абсолютната идея поглъща хората, като по този начин се храни, но, освен това, се и придвижва, тъй като всеки човек, възприел абсолютната идея, е способен на движение из пространството, то тогава и Духът се движи.
Считайки тези неща за валидни аргументи, може да се заяви, че Духът е идентичен, поне, с растителната Душа. Естествено, обаче, не е просто растителна Душа. Всеизвестно е че абсолютната идея е нещо, което се възприема. И, тъй като тя е идея, която таи в себе си обективният идеализъм, то, тогава, в нея има нещо съвършено, а самата концепция за съвършенството го прави желано. Следователно, Духът може и да желае - и това го изравнява с животинската Душа.
Най-накрая, без никакви увъртания, може да се заяви, съвсем спокойно, че Духът разполага с разум, тъй като начина, по който субективният, личен Дух, става обективен, идеалистичен Дух, в следствие на самоосъзнаване.
Това самоосъзнаване е много специфичен човешки процес, който е неприсъщ на животните, тъй като те не могат да възприемат себе си по начина, по който хората могат да възприемат себе си. За едно животно никога няма да се появи мисълта, че животът му не си заслужава да се живее, докато при един човек това е напълно възможно събитие. Това е именно разумът – способността за самоосъзнание – и по този начин се припокриват Духът на Хегел и Душата на Аристотел.
Естествено, Духът, на Хегел, и Душата, на Аристотел, не са абсолютно идентични, но, със сигурност, може да се направи твърдението, че, говорейки за Духът, Хегел също е говорел и за Душата, тъй като това, описано от Аристотел, е много подобно на това, над което Хегел размишлява.
Една от големите разлики е, че макар и да е някак определен Духът, на Хегел, той все пак остава забулен, като не му е дадена точна граница, отчасти защото е всеобхватен, отчасти, защото е абсолютна идея, и е сравнително трудно да се опише такова нещо. За разлика от това, Аристотел е описал Душата много конкретно - тя е субстанция, помещаваща се в тялото, и, докато то е живо, тя е там, като чрез нея тялото има каквито и да било качества, тъй като душата е същността на това живо нещо.
Като цяло, обаче, изглежда, като че ли, макар и да са много далечни един от друг, тези философи, те са засегнали едни и същи признаци, които да могат да се използват за описание на нещо, което съществува отвъд човешкото възприятие, но, все пак, е напълно разумно, според тях самите, то да е истинско.
ЛИТЕРАТУРА:
- Аристотел , „За Душата“, Наука и Изкуство, Марко Марков, 1979
- Хегел, „Феноменология на духа“, ЛИК, 1999