Tsotscho Boyadjiev on Plato's Dialectical Ontology | Bulgarian | an Essay

първоначално писано през, и публикувано около година след, 2021;
представлява конспектче

Текстът на Цочо Бояджиев започва с въведение, което има за цел да разкрие на читателя защо учението на Платон е трудно за разбиране от занимаващите се с него хора. Сравнява се, самото то, с лебед, който непрестанно се изплъзва от преследвачите си, и се посочва, че това се дължи, от части, на факта, че подхода на много от философите, запознаващи се с Платоновото учение, подхождат по грешен начин.

Посочва се това, че начина на философстване, поне модерния, не е такъв, който да предразполага към успешно възприемане на, или изобщо мислене чрез, формите, цветовете - изобщо визиите, които са свързани с това, върху което се размишлява. Трябва, според Цочо Бояджиев, да се погледне не като студена схема, в която няма грам живот, и единственото, което е самата тя е някакъв прагматичен подход към светоустройство, а по-скоро като към нещо друго.

Трябва да се потърси живото, човешкото, което е допринесло към съставянето на тази схема, трябва да се използва това, което е посочено като твърдения, термини и понятия, асоциирани с Платоновото учение, като основа за едно умозрение, защото именно това е правил Платон - извършвал е умозрение, същинска теория, която му е позволила да погледне света, като че ли самият той не е в него, като че ли той е бил от страни, някъде в далечината.

Крайно банално се подтиква читателя да потърси ‘живия дух’ в историята, за да разговаря с него. След което Цочо Бояджиев започва едно начинание да реконструира Платоновата философия.

Започва се с Изходната Интуиция. Както обикновено, трябва да се подходи с предварителна сигурност относно светът. Много интерпретации допускат грешка, като заменят светът, разглеждан от Платон, с друг, но тук ще се използва именно той. Един единен свят. СЪществуването трябва да се погледне като всеобхватно и тотално.

После се посочват Конкретизации на Изходната Интуиция. Съществуващото, макар и ЕДНО, не е хомогенно или статично, пък нито и монолитно. То, в самото себе си, е разчленено, но подредено и осъразмерено. Космос, който е прекрасен, и душата се очарова от него. В този Космос, който е жив и одушевен, се борят, непрестанно противоположните сили, достигащи тъждество, поради което те се претопяват една в друга. Космоса се изразява сам себе си, не само със своя лик, който е така очарователен за душата, а и със своя глас. По този начин самото Битие показва истината за себе си, и човек трябва само да се вслуша и вгледа.

Математическия модел на вселената се проявява не като някаква сметка, а като разграничение между един вид умо-зрение и друг вид умо-зрение, като единият е фокусиран върху ума, а другият - върху зрението. Възприятието на вселената не е просто едно наблюдаване на Космоса, а е едно представяне. Човек вижда, но, освен да го вижда, той добива представа, която се явява в проумяването на логоса (на битието).

Самата космичност като че ли има свой аналог, в лицето на “модел”, по който се конструира битието. И, понеже в Платоновата философия битието е представено чрез модел на измеренията, то възможността да се представи и възприеме битието е много по-голяма, пък и по-нагледна, благодарение именно на употребените геометрични измерения (заради които се нарича модел на измеренията). Това е Измеренната Тетрактида, която обхваща всичко от битието в себе си, от най-простото до най-вещественото. А битието е такава Измеренна Тетрактида, защото няма фигура (което означава, че няма и такова битие), която да не може да бъде измерена чрез съставните на Тетрактидата части, а именно първите четири геометрични измерения - линия, точка, повърхност, тяло.

Този математически модел изразява четирипластовия принцип на Платоновия Космос, който принцип може да бъде разпознат и без да бъде посочван - нали Тетра означава четири. Цочо Бояджиев посочва четири ипостаси, които са разъгрнатостта на това Единно битие - Единното, само по себе си, Идеалният Космос, Световната Душа, Сетивния Свят.

И, въпреки че това се струвало неестествено, дори съчинено, на модерните философи, трябвало само да се вникне в античната математика, в нейните особености, за да се разбере, че всъщност това е нещо напълно естествено. За древните гърци числата не са просто числа, които имат само количествена стойност - ами са фигури. Нещо, което е очертано, определено, пластично, дори.

Самите геометрични фигури са това, чрез което се изразява Платоновия начин на виждане на битието, защото фигурата символизира структурата на битието. Излиза, като че ли математиката, или поне тази на древните гърци, е много подходяща наука, но не е универсална, тъй като в нея не се включва онтологията.

За това Платон посочва Диалектиката като единствената универсална наука.

Платоновия свят, тогава, започва да се описва от Цочо Бояджиев. Първо, естествено, се подкарва Единното. То е отвъд същността, защото не може да бъде изразено със съществуващи неща, поради факта, че то е принцип на битието. То няма предикати, пък е хем битие, хем не е битие. То е всъщност свръх-битие. Единното е това, което обема всичко, и е основание за всяко битие, но пък и само се помещава отвъд самото битие.

След това се появява Ноетическият Космос, който е втори, и е тъй-нареченото умопостигаемо битие. На кратко - идеите. Но това е недостатъчно, тъй като се употребява, погрешно, схема, чрез която се построява светът според Платон. Идеите не са телесни, понеже са умопостигаеми. Те са абстракции, но също така не са, защото, имайки Единното за битието, което е отвъд, и то е на първо място, и, след него Ноетическият Космос, който е на второ място, също някак отвъд, но не така недостижим както Единното, който, за разлика от Сетивния Свят е толкова по-близък до Единното, че е някак по-конкретен дори от Сетивния Свят. Как може едно нещо, което е конкретно, да е абстракция?

А всяко едно нещо, което се взаимоотрича - безмерността на света, но и неговата съразмеримост, неговата изменчивост и неговата неизменчивост - това са неща, които не могат да бъдат изразени чрез телесното, и точно за това съществува Ноетическият, Идеалният Космос. Тези взаимоотрицания стават онтологически свръх-обекти - самите те се помещават в идеите - и представят прелестта Единното.

Световната Душа, обаче, е между Ноетическия Космос и Сетивния Свят. Това нейно разположение, по средата, показва, че тя е съставена от същите елементи, като света, и, в следствие на това, тя е свързана с цялата действителност. Тази срЕдинност на Душата я прави двойнствена - хем е битийно и познавателно насочена към Ноетическия Космос, хем е принцип на движението и живота в Сетивния Свят. Освен това, тя има морална стойност.

Тази душа е именно световна, тъй като светът е живо същество - което е обединението на тяло и душа. Тя е битийният изразител на живота на Космоса… И тя си има слово. Нейната словесност е именно мито-логическа, защото за Платон митологията е истинския език на битието. Митологията, защото на Мита не му достига разум, а на логоса не му достига сетивност.

И най-накрая се появява Сетивният Свят. Той, макар и да е само “сянка”, в сравнение с Умопостигаемия Свят, е, всъщност, необходим конститутивен компонент на световното цяло. Обаче, дори и да е някак мъртъв, сам по себе си, той е въплъщение на Идеалния Свят.

Тези четири компонента на световната тетрактида не са, обаче, достатъчни. Необходим е принцип, който да завърши тази картина, който да гарантира, че единството-на-множествеността не е, всъщност, неистинна, тъй като има само един принцип. Материята - наречена безпределното, Небитието, и как ли не другояче - има за цел да гарантира разчленеността и структурност на всяко битие.

След като вече сме формулирали света, Платоновата онтология се представя като диалектика. Онтологически изначалното състояние на универсума е абсолютното единство. Тук, обаче, се появява въпрос - как става така, че в това единство, в което всичко е тъждествено, се появяват различни неща, как се появява множеството? Изобщо има ли втори принцип?

Използва се слънцето, и неговата светлина, за да се покаже, че, за да съществува един предмет, той трябва да се отличава и да има граница. Без светлината, нито едно нещо не се отличава, и също няма граница. И, ако битието е светлината, то неговата граница е тъмата. Битие - светлина, Небитие - тъмнина. Без дори да се посочва принцип, втори, самият той се появява, вкоренен в самия първи принцип, защото едното (или битието, или Небитието) предполага своето друго.

Следователно, светлината може да бъде заместена с нещо друго, което е по-подходящо, като първичен принцип. Идеята за Благото се появява като възможност, и то най-добрата възможност, тъй като в нея са отъждествени безброй много неща - например всичко и нищо!

Обаче, за да ги има изобщо многото други неща, те трябва по някакъв начин да се определят. А в Единното, всичко е тъждествено. Именно затова обратното на него - което е, в случая, Небитието, на което е придадена женска енергичност, за да е противоположно на мъжката енергичност на самото битие - съществува, или, по-скоро, не съществува. Цочо Бояджиев го оприличава с женската утроба, казва, че то някак привлича и съблазнява Единното, поради което могат да се наблюдават нещата като разделени. Затова принципа на съществуването е андрогин.

След като се развие тази космическа еротика, едното (Единното) е предпоставено от другото (Небитието) да започне да благотвори. Появяват се идеите, за да запълнят Небитието, което е като една бездна. Това са съвършените идеи, защото те са произлезли от самото Единно, и самото им съществуване връща тоталността на Единното.

Пак се провокира благотворението, и пак се създават неща, но този път не са перфектни, защото не са директно произлезли от Единното. Това са душите. И най-накрая, за трети път се случва, да има повод за благотворение, и Единното пак създава. Този път се появяват нетрайни имитации на идеите - сетивните неща.

Появява се Мисията на Философа. Хората, които не са философи, живеят съвсем спокойно в света на посредствено обозримите неща, в Сетивния Свят, но за тях той е Единен и прекрасен, и те виждат или осъзнават, че той не е всъщност баш такъв. За разлика от тях, философът вижда през пластовете, прозира, и може да възприеме нещата. Познава, че всяка вещ е имитация на идеите, вижда небитието, и започва да проблематизира.

И, тогава, какво прави Философът? Търси решение на проблема. Той, имитирайки Единното, става създател на космос, като неговата цел е да извърши и той благотворение, за да запълни небитието, и да може отново Единното да е тотално.

Цочо Бояджиев напомня, че това е неговото тълкуване, а аз напомням, че това е моето собствено тълкуване на неговото тълкуване на Платоновата диалектическа онтология.