Hegel's World History & Human Freedom | Bulgarian | an Essay

първоначално писано през, и публикувано около година след, 2023;
представлява кратичко представяне на текст с цел разглеждането му по време на семинарно занятие

Хегел започва лекциите си с пояснение, че ще се занимава със световната история, с нейните произход и развитие. Той се заема да даде предварителна представа на философската история на света, и за това ще се разгледат трите други начина, по които се третира историята.

Първия такъв начин е Първоначалната (наречена от мен Оригинална) История. За примерен историк той дава Херодот, описвайки един придържащ се към метода за третиране на историята историк като такъв - просто записващ събитията, които са преживени от него. Тези оригинални историци са принадлежали на духа на своята епоха, и те са пренесли събитията, нещо временно и съществуващо в нещо, в интелектуална представа - а това е много важно.

Посочва се, че тези историци не ползват само свои спомени и сведения, но обработват тези, които са получили от други свидетели, по начин, който подпомага изпъкването на отчета на историка.

След това, Хегел отхвърля историческата стойност на легендите и народните песни, твърдейки, че те са много забулени начини за разкриване на случилото се, че те представлявали много неосъзнати народи, които народи следвало да бъдат изключени от световната история.

Тези, които са заслужили своето присъствие в световната история, са народите, знаели какво са и какво са желаели - самоосъзнати народи. Хегел посочва поемите като ненужни, не само поради своята лишеност от актуалност, а и защото не са нещо, с което един народ със стабилна идентичност и развита индивидуалност трябва да се занимава.

В оригиналната история, историкът живее в момента, за който говори, и по този начин няма нужда от размишление, тъй като той е в материала, а не е позициониран някъде отвъд (над) него. Но има няколко условия. Писателят на оригинална история трябва да принадлежи към социалната класа, която е инициирала събитията и делата, които той желае да разкаже. И то не какъв да е човек, а генерал или политик.

Авторът трябва да е наясно с основните принципи на епохата си, тъй като епохата е самоосъзната (благодарение на самоосъзнатостта на народа, който самоосъзнат народ е заслужил да бъде част от световната история и, следователно, е определящ за епохата).

Друго важно нещо са действията, които се проявяват като думи, а пък тези думи са представяния, и това ги прави съществена част от историята - но само тези, които са довели до дела или пък са послушани като предупреждения, и то де що са изречени от индивидуални човеци на хората, или обратното.

Тези думи - тези речи - са важни, тъй като самите те съдържат размишления за епохата.

Вторият начин на третиране на историята е Рефлексивен (наречен от мен размислен). Размишляващите историци си позволяват да отидат отвъд своето настояще и има няколко вида от тях.

Това, което се очаква от размислената история, са изследвания на народ или световната история. Сборници от предварително съществуващи исторически писания. Този вид история най-често се проваля, тъй като цялото (произведение, сборникът) трябва да има един тон, но различните епохи имат различни дух и култура, а това се дължи на факта, че всеки човек (индивид) остава отразител на духа на своето време.

Този вид история поема голямо количество информация, смила я и я представя чрез абстракции. Това, Хегел казва, я прави суха и еднаква.

Друг вид размислена история е прагматическата историография, която се съсредоточава върху взаимовръзките между събитията, както и обстоятелствата. Тези принципи позволяват на миналото да се пренесе в настоящето, тъй като чрез разбиранто на съответните принципи историята някак се оживява, благодарение на духа (на историка). Съсредоточаване върху универсалното, общото, вместо върху конкретното, единичното.

Тук Хегел споменава моралните размишления и инструкции, изгряващи от историята, и че често това е главната причина, поради която историята се изучава. Примери от историята да се използват, за да представят универсални морални принципи. Хегел, обаче, заявява, че събитията в историята са отвъд моралното, и че са безполезни в това отношение. Отреждайки моралната работа на библейската история, нашия човек посочва опита.

Генерали, суверени, политици - велики фигури - вземат решения съотнесени с техните обстоятелства, а не с някакви морални закони. Само тези велики фигури (хора) знаят как да открият правилния път, и те са въплъщение на духа на епохата - а морланите закони не са влиятелни за историята.

Изобщо, историята се изменя - както духът - и моралните закони не издържат на променящите се обстоятелства. Моралният закон, като продукт на спомена (извлечен от знанието за историята) е безсилен в нова ситуация. Нещо, свършило работа в една ситуация, може да не свърши работа в друга.

Пореден вид размислена история е критичната, която е история на сюжетите, наративите на историята и оценяването им. Тя третира събитията в съотношение с техните обстоятелства, за да направи заключения относно достоверността на отчетите. Чрез този вид размислена история, настоящето се натиква в миналото.

Последния вид размислена история е частично абстрактен. Той позволява за обособяване на историята на нещо - например изкуството, науката, правителството, закона и т.н. Тези конкретни истории зависят от цялостта на историята, или цялата история. Важно тук е дали мрежата от взаимовръзки е разгледана, или дали просто е спомената повърхностно. Този вид размислена история води към философската история.

Та, трети начин за третиране на историята - Философска (световна) история. Тя се фокусира върху една конкретна, универсална гледна точка, изследваща духовния принцип на народите и историята на този принцип. Тази универсала е пътеводната душа на събитията, в смисъла, по който идеята е пътеводителя на народите (и на света)... Духът води света.

Дава се малко пояснение - душевният принцип е тоталността на всички перспективи, но едновременно с това принципите, духовете на народите, са тоталността на единия световен дух.

Съставните части на тези перспективи - гледни точки или аспекти, изграждащи културата на един народ - са тясно свързани, и тази свързаност е много важна. Духът на народа, тогава, е само-произвеждащ се, тъй като той бива подтикван да мисли, като мислите на духа са обвързани с мисленето на него самия. Най-висшата цел на духа е да познае себе си.

Това постижение, обаче, е и краха на духа, защото се появява различен дух, обозначаващ различна епоха, след което различен световно-исторически народ идва на преден план. Индивидуалния дух се завършва, и извършва прехода към принципа на друг народ. По този начин духът се развива към съвършенството, а световната история има за задача да покаже тази мрежа от постижения и преходи.

Хегел заявява, че първата обща концепция за философската световна история е обвързана с заменяемостта на нещата - народи, държави и т.н. Тази особеност е едновременно тъжна, тъй като са унищожени цели народи, но и радостна, тъй като от смъртта идва нов живот. Това се оприличава на Ориенталския принос, макар и той да е обвързан само с природното - за тялото, а не за душата (духа). Западната концепция за това, пък е по-различна, но и тя има кусур - духът някак се задоволява, глези.

Имайки това предвид, появява се втора концепция - човешкия интерес задвижва хората, което пък проворикра задаването на въпроса: “С каква цел?”

А това ни води към друга концепция - разума - бидейки концепцията за крайната цел в себе си, която вечно се труди да познае, приложи и наслади на себе си. И тъй като разума, де що е самодоказуем (?), се усъвършенства чрез събитията народни, тогава има и разум в световната история.

Ако пък не се действа с разум, то тогава поне с концепцията за вяра - вярата че има причинно-следственост в историята, и че интелектът и духът не са основани на шанса. Бог се намесва, той управлява света, той води историята. Та какъв е планът? Може ли да знаем? Дошъл ли е момента да го разгледаме?

След като обявява Християнството за най-готината религия, заради троицата, Хегел казва че поради познанието на Бог, има някакво знание за планът, но понеже той е специфично, конкретно нещо, не е известно на хората, макар и да знаят, че го има. Тогава, заявява Хегел, трябва да се потърси целта на световната история.

Идеята за свободата има три форми. Първата, изявена в мисълта, е логическа. Втората е тази в която идеята се потапя - естествения свят, природата. Третата е на духа по принцип. Измежду формите на духа, ще се съсредоточим върху елемента на човешката свобода и воля, тъй като човешката воля е в основата на свободата, а неин продукт е етичното съществуване на народа.

Осъщностяването на идеята е изявено в поредица от етични форми, чиято последователност конституира хода на историята. Но идеята трябва да бъде пояснена, а тя може да бъде уловена в конкретната форма на духа.

Духа е мисленето, себеосъзнаването и себепознаването. Хегел казва, че той се разделя така, че сам да си е предмет, и че по този начин първичното себепознание - като чувство - става на външен и вътрешен свят. Tой хем има, хем е, нагон (или подтик), което го кара да съществува външно.

Но, тъй като сам си е предмет, Хегел спира да е външно съществуващ, заради това, което знае вътрешно, заради мисленето. Той разделя нагона и задоволяването (на съответния нагон), за разлика от животното. Човекът може да ограничи своя нагон, защото има (знание за своята) воля.

Чрез това знание, това припомняне, човекът се връща от външния във вътрешния свят. А така се заражда духът. Това явление се сравнява със семето, което пък се сравнява с човешкия живот, и съществуването на народите - както бе описано по-рано.

Хегел добавя, че това е само потенциално в началото. Когато се роди човек, той има само потенциала да бъде човек - трябва да бъде култивиран, образован, за да стане такъв (както бе споменато за заслужилите народи). Животните, пък, се раждат почти завършени, и после бързичко се завършват.

Нашият човек пак хвали Християнството, заради троицата, обяснявайки как троицата е като това разделение което хората правят, и как нали едната част от троицата буквално е Духът. В този момент се намира разумът на Християнството, а пък имаше и разум в историята.

Та как е почнала тя? Когато нещата са били в естественото си състояние, в природата, тогава няма история, нито има дух, защото той не съществува актуално. Поради тази причина човекът е отвъд естественото (си) състояние.

Има я идеята за първобитно човечество, което си имало всички нужни неща, за да бъде народ, но се завъртяло колелото на историята и тази цивилизация се разпада. Някак хората регресират и стават това, което са днес, защото се смята, че човечеството не би могло да стане (човечество) от животинския унес.

Хегел казва, че човечеството се е развило не от животински, а човешки унес. В естественото състояние, хората са били животно-подобни. И тъй като човек има потенциала да стане човек, духът се развива в следствие от мисленето и разума, всяко дете (дори и на тези човеци в естествено състояние) би могло да се самоосъзнае.

А пък тези първобитни човеци, със своите закони, религии, символи - това е бил инстинктивен дух, е самоосъзнат.

После, напредъкът на световната история, който може да бъде извлечен само от концепцията за духа. Духът се развива във времето. В природата, обаче, нещата само се преповтарят - има един цикъл, но няма същинска промяна на вида (в случая на животните). При духа, при историята, е друго, защото той се развива.

Трябва да се отбележи, че макар и времево да има стълбица, чийто най-ниско стъпало спира да съществува, за да се появи ново най-горно, пространствено всички индивидуални форми на духа съществуват едновременно. Само най-универсалните елементи и подредби (на духа) могат да съществуват едновременно, и многогодишно, с други, и е необходимо да изчезнат ако бъдат обхванати от размирна възбуда.

Прогресът, напредъкът, развитието на духа на един народ се състои от четири категории: проявяване, пречистване, прекомерно-пречистване и запад. Това развитие, обаче, е много общо. Тези, човеци, които задвижват развитието, онези образованите, могат да се приведат в универсалното, да заменят своята конкретност с действия в съответствие с тези универсални принципи, а по този начин могат да оценят различните аспекти на предмета (духа?).

Бива, обаче, по-конкретно да се погледне на развитието на духа. Духа, сам по себе си, е възможност, капацитет, а когато бъде доведен до съществуване, атрибути и способност. Между действието и атрбитута се извършва разграничение, в отношение на човешкото, но в историята човеците са своите действия, тъй като действията са целта.

А целта на духа е да произвежда себе си, както бе споменато, чрез творението на изкуство, религия, закони, култура... Има разграничение между индивида и народа, към който този индивид принадлежи, но този, който е част от историята, е народа. Индивида - великата фигура - трябва да е отражение на народа, за да бъде такава. Но тази работа - това творене на култура - е духа.

Когато един народ превъзмогне разрива между битието-в-себе-си (вътрешния свят) и актуалното (външния свят), когато бъде постигнато самоосъзнаването, този момент е първи в действието на духа.

Вторият момент се проявява когато духа постигне това което желае - своето производство - и тогава се запира, тогава навлиза в едно състояние на сенилност, което предразполага към своето рухване, и смърт, от която пък ще се появи друг дух - най-ниското стъпало ще спре да съществува, за да се сложи ново най-високо стъпало. Тук е вегетативното състояние, тук е рутината, тук е навика.

Третият момент, в който духа подготвя своя крах, от който да дойде нов живот. Продуктът на народа - държавата - поставя ограничения на мисълта. А мисълта е универсалното и неограниченото, а та не може да бъде ограничена от държавата (от народа). Това е подготовката на краха на народа.

Този процес се развива от взимане на подръчното, наличното, и неговото подлагане на мисълта, в който момент то се издига до универсално, до разглеждането на неговите принципи, и ако (и когато) тези принципи бъдат заменени или станат отживелици, то тогава народът не може да продължи да съществува. Духът се е променил, и има нова работа.

Краят (целта?) на историята изглежда, като че ли не фигурира, а духа вечно ще се променя, минавайки през някакви стадии до безкрая. И, ако не може да се открие определима форма, която да устои на мисълта, привидно няма цел. Ако пък мисълта, концепцията, се обърне към самата себе си, ще се озове в едно състояние на мир, но пък историята ще приключи.

Поглеждайки към религията, тя твърди, че човешките създания ще открият вечен мир, че ще бъдат направени светии, осветени. Но този край засяга само индивида. Ултимативната, крайна цел на духа се крие в него самия. В осъзнаването на Абсолютното си битие, и знанието, че всичко е в съответствие с него. А историята, тя се стреми да познае духа, и да разконспирира принципите, които позволяват навързването на събитията от историята.

Та края на историята, целта на историята, е да познае Абсолютния дух. Да открие истината. Цикълът на усъвършенстване ще се прекъсне, естествената смърт не ще бъде налице, и мисълта вече не ще бъде носител на унищожение.

И накрая вниманието ни бива насочено към страстите и тяхната връзка с божествената идея. Страстите са елемента на единичност, частност, конкретност, в които, и чрез които, властта на идеята бива разпозната. Но какво е страстта?

Тя е единството между решителността на волята с това, което субектът Е. Тя е решителността на цялото човешко същество, която разграничава едно човешко същество от друго.

Идеята, пък, е свързана със страстите както необходимостта е свързана със свободата. Тази връзка има два аспекта - първо, че тя е в идеята, и второ, че въпроса се занимава с обяснението на идеята.

Идеята е вътрешното, и тя после се провежда в анти-теза, постулирайки различия, и тук се появява външното, Аза, негатива на идеята. Това, външното, е атома - неразделима единица, от която има множество, и която е ограничена. Тя е крайността.

Но крайността е това, което позволява на знанието да бъде, и тъй се завързват нещата.

Та за крайният Аз има едно друго. Другото е и заобикалящия го свят - универсала на крайното, но другото е и божественото. И крайният Аз се познава като краен, и иска да бъде спасен. Тук се проявяват страстите, а чрез тях се раделя Аза - той е краен и актуализира крайността си. Достигайки тази хармония, той бива наричан щастлив. Но щастието не е задоволение.

Отправяйки се още по-далече (от яснотата), Хегел ни насочва към формалното единство. Силогизъм е, казва той, и поставя като среден термин действието, като от едната му страна шляпа идеята, от другата външното, без да определя кое какво е. Ама това атомизираното съществува в средния термин, а пък средния термин актуализира вътрешността на идеята, и ги свързва ей така.

Тази връзка засяга главно диремцията на идеята. Бил по-добре от Кант, Хегел, добре. Диремцията е разделението, обособяването на две части - както бе споменато, та действието, дейността, е безкрайно неспокойна, и е задължена да въведе всичко от материалното в универсалното и да извлече всичко от универсалното. Тук се показва втория аспект на тази диремция на идеята.

А какво е универсалното, когато е въведено в съществуването? За крайното, то е конкретното добро. Втората проява на универсалното е във великите фигури, която създава конфликт, тъй като великите фигури, както беше споменато, са въплъщение на духа на народа - те не са конкретни.

И се оказва, че тези два аспекта, така взаимно-свързани, и баш тяхното обединение, са това което е субстанциално, рационално и етическото цяло. Това последното, определено в рамките на волята, е това, което се разглежда в световната история.