Preface(s) to Critique of Pure Reason | Bulgarian | an Essay

първоначално писано през, и публикувано около година след, 2023;
представлява кратичко представяне на текст с цел разглеждането му по време на семинарно занятие

И така, Кант започва предговора си с кратко посочване на това какво е метафизика, определяйки човешкия разум като самоизмъчващ се от въпроси на които не може да отговори, но и не може да ги отхвърли. Това се дължи на факта, че ползвайки разума по предназначение, за да се отговаря на въпроси, се изчерпват основните положения. Тогава са необходими други основни положения, обаче тези вече не са потвърдени от опита.

Липсата на това потвърждение, на тази гаранция, въвлича разума в противоречия със самия себе си… И това било метафизика.

След това се дава една историйка на метафизиката, не много обособена, и през призмата на една неясна метафора, която гласи, че метафизиката била раздробявана от скептиците, ала после другите (не скептици) я възстановявали без да има някаква съгласуваност. Лок прави някакъв опит да прекрати това “лутане”, но се проваля, тъй като метафизиката всъщност въобще не черпи нищо от опита, въпреки че се е вярвало в правотата на това мнение.

Моментната надежда за подредба отминава, и всичко става както е било - много пътища, всички несполучливи, и едни, които дори не смятат метафизиката за каквото и да било. За щастие, от възцарилия се хаос Кант твърди, че може да се почне.

Мислейки, човек прави метафизика, та онези безразличните не са фактор. Но тяхното съществуване е повод за размишление, което е провокация за разума - той се нуждае от самопознание, както и от това да осъди сам себе си чрез една Критика на Чистия Разум, която да обхване всичко свързано със способността на разума и да го прецени въз основа на собствените му принципи.

И как така, без да се прибягва до уповаване на безсилието на разума, е намерил Кант как да махне всички грешки? Хвали се той, и казва: Принципи! Не е магьосник, ама е разбулил една любима илюзия, и е или решил всеки проблем, или е задал начин за неговото решение, стига да е метафизически. Това, отчасти, се дължи на принципът на чистия разум - той е толкова съвършен, че или може да реши всеки проблем, стига да може да реши един, или не може да реши нито един проблем, ако не може да реши дори само един.

Макар и да не е магьосник, Кант вижда лицата на своите читатели и техните изражения, и чете у тях емоции, след което се изкарва скромен. Може и така да е, но за разлика от други автори, които разширяват знанието, Кант само ръчка разума, без въобще да му е нужен опита - може би малко логика, но нищо друго.

Мята се на друго въгонче нашият изследовател и почва да бърбори за достоверност и яснота. Толкова достоверно е това изследване, че не може да има в него мнение. Тъй като се занимава с принципите на разума, и това познание е априорно установено, присъствието на мнения би било противопоказателно.

Кант продължава да магьосничи, без да е магьосник, и се заема да предвари читателските съображения и съмнения. Потупва се по рамото, заявявайки, че в Трансценденталната си аналитика той е изложил най-важните (за него известни) изследвания за разсъдъка… Което пък четиво съдържа едно двустранно изследване.

Първата страна е отнесена към предметите на чистия разсъдък, към неговите априорни понятия - важна за Критиката на Чистия Разум. Втората е отнесена към възможността и познавателните способности на чистия разсъдък, което не е баш насочено към целта на Критиката на Чистия Разум, а по-скоро в посока остановяването на това: “как е възможна самата способност да мислим?”

Тук Кант си дава правото да има мнение, и го споделя с читателите. За тези, де що не са съгласни с тази негова дедукция, да ходят да четат 92 и 93 страница. Толкоз за достоверността, сега към яснотата.

Кант си измива ръцете най-представително и казва, че се занимал с важната яснота - логическата, дискурсивната - а другата, естетическа, интуитивна яснота можела да си гледа работата. Ще четат, рекъл си той, големи познавачи, а за другите хора туй четиво не е предназначено, и следователно е без примери. Пък и някои книги биха били по-ясни, ако не бяха желали да бъдат толкова ясни, което се дължи на разсейващата способност на примерите, а и на тяхната покривателна способност.

Привършва първия предговор с една… Апела, така да я наречем. Кант посочва метафизиката като единствена от всички науки, която може да бъде завършена. Тя е такава наука, която, според понятията, дето Кант е дал за нея, си е самодостатъчна, защото тя изследва инвентара на чистия разум, който е достъпен чрез самия чист разум, е неразширим и подлежи на систематична подредба.

Кант се надява да даде системата, или по-скоро нейните принципи, чрез които читателят да може да довърши работата. В Критиката е синтеза, за читателя остава анализа.

Втория предговор започва с обяснение на това как туй, с което Кант се занимава в Критиката на Чистия Разум, е наука. По-точно как то следва пътя на една наука. А начина, по който се обособява едно занимание като следващо такъв път, е чрез успеха на съответното занимание. Ако се спре след дълго подготвяне, без да е завършена науката, не е по пътя на науката. Ако не се завършва ходенето по пътя и се започва отначало многократно, не е пътя на науката. Ако няма споразумение за начина, не е пътя на науката.

Но тези работи са възможни заради разума - изобщо откритието на пътя е възможно заради разума. После се дава пример с логиката, която не се е връщала назад и е даже завършена. Деформирането на науките, казва Кант, е това, де що става, когато границите на две науки се смесят.

А логиката е завършена само заради ограничението си. В нея разумът не се занимава с опит, той борави само със себе си. Обаче разумът, в науката за разумът, е по-труден, тъй като той борави с обекти. Уви, логиката е предверие, а не главната зала.

В науката, ако е включен разума, трябва да има априорно познание. Има, обаче, два начина по които разумът се отнася към предмета си. Теоретически, проявен в математиката и физиката, и Практически, чието проявление май е метафизиката - не се уточнява.

Математиката има равностранния триъгълник, който бива създаван чрез априорните понятия на мисленето, и на когото не се приписва нищо, освен това, което е вложено в неговото създаване. Не е станало много бързо, но е имало един момент на ‘революция’.

Естествената наука - физиката - също успява да си намери едни такива подобни неща, произлизащи от самия него, но Кант го описва като по-бавно. Разумът, казва той, разбира само това, което сам създава по свой план. Чрез принципите на разума явленията могат да имат силата на закони, и следователно може да се натрупа познание.

Метафизиката не е успяла да се окачестви като наука, може би заради тоталната ѝ отделеност от опита. Тя въобще не е на пътя на науката, за разлика от другите две. Кант смята, че чрез промяна на начина на мисленето може да се открие пътя към науката на метафизиката. И предлага промяна - вместо познанието да се съобразява с предметите, нека да е обратното - предметите да се съобразяват с познанието.

Но пък тук се появява друг проблем. Познанието продължава ли да се съобразява със съобразяващия се с него предмет, (заради нуждата от понятия) или предметите (опита) се съобразява И с понятията. Второто си избира Кант, и открива априорно знание и априорни понятия.

Да, ама и това не е напълно достатъчно - поне така изглежда. Първата част на науката ще бъде опътена, ала втората излиза част излиза малко невъзможна - не може да се излезе извън границата на възможен опит, поне не със способността да се познава априорно.

Следват литературни катаклизми, изречения, виещи се по над 10 реда, абзаци, протяжни над 5 страници, и, изобщо, един ужас. Да, условно казва Кант, ама този проблем с границите всъщност произлиза от безусловното, което когато се комбинира с познанието води до противоречие. За щастие, това противоречие отпада, тъй като безусловното не се намира в познанието, а в непознанието.

Следователно, всъщност има умишлено оставено място за отиването извън границата на възможния опит, което място да бъде запълнено с данни, практически, на разума. Критиката, казва Кант, е, всъщност, метод, а не система, като все пак съдържа и план (граничен) и на вътрешната си структура.

Това се дължи на факта, че на обектите не може да се прибавя нищо освен това, което се извлича от мислещия субект, и на това, че разумът е единство - както бе споменато в първия предговор. А пък заради това метафизиката може да бъде завършена, подобно на логиката, и Кант почти предендира, че я е завъшрил (след критиката).

После се изброяват ползите от това. Първата е неволността да се излиза извън границата на опита (със спекулативния разум). Втората е знанието, че чрез излизането извън границите на опита, полето на употреба на разума се стеснява, което пък предпазва чистата употреба на разума. И макар и да са отрицателни тези ползи, те са едновременно и много положителни.

Дава се и, привидно, кратък обзор на материала в Критиката на Чистия Разум, във връзка с времето и пространството, след което се отъпква твърдението, че за всеки предмет може да има спекулативно познание само на предмети на опита, и че предметите бива да могат да бъдат мислени като неща сами по себе си. Ако не бе тъй, всяка същност щеше да изпада в противоречие. Но, понеже Е така, не е противоречие заради двуякостта на значението на обекта.

Защото хем е сама по себе си, тази същност, хем е съобразена с природния закон. Двата начина на представяне - сетивния и интелектуалния - служат за ограничаването на чистите разсъдъчни понятия, което, както бе споменато по-горе, е важничко. Критиката, казва Кант, прави това възможно чрез научаването ни на това, че незнанието е неизбежно, и че това, което можем да познаем теоретически, не е ограничено само до явления.

Той заявява, че всяко практическо разширение на чистия разум е било невъзможно заради възможния опит, заради което премахнал знанието и направил място за вярата. И пак се потупва по рамото - тази система е голям подарък, тя ще прекрати възраженията против нравствеността и религията, и ще бъде полезна за любознателната младеж. Определя се и най-важната работа на философията - да отстрани вредното влияние от метафизиката.

После Кант подкарва една много особена тема - как бил нанесъл голяма щета върху монопола на школите, и как ползите от учението на чистия разум за тези идващи от школите били не-влиятелни за публиката. Задава и три въпроса, на които дава отговори сам - на първия, че надеждата за бъдещия живот ще бъде породена от невъзможността на човек да бъде задоволен от временното; на втория, че съзнанието за свободата ще бъде породено от изложението на длъжностите в противовес на претенциите на склонностите; и на третия, че вярата в един създател на света ще бъде породена от красотата и предвидливостта на природата.

И пак - школите са изгубили своята възможност да претендират за по-висше знание относно общочовешки работи, макар и Кант сам да е казал, че това, де що е написал, е само за знаещите. Публиката ще си остане еднакво натъмно и след неговата Критика, както е била и преди.

Но пак сам си казва, че критиката не ще бъде популярна - тъй като просто не може да стане такава, пък и не се нуждае - и как тази критика ще предотврати скандала (какъвто и да е той). Чрез критиката могат да бъдат разнебитени всички потенциално вредни или опасни изми (фатализъм, идеализъм, скептициъзм, материализъм и т.н.). На всичкото отгоре, ако управлението подкрепи науките, ще е най-добре да подкрепи критиката.

А за каква критика става въпрос? Кант казва, че критиката се противопоставя на догматизма, на претенцията, че трябва да се напредва само с чисто познание, основано върху понятия според принципи, без да изследва (разумът) по какъв начин и с какво право е стигнал до тях. Критиката ще извърши работата си изцяло априорно, по необходимост, и ще задоволи спекулативния разум.

Кант заявява, че бива да се следва методът на Волф в бъдещата система на метафизиката, който (Волф, навярно) би бил способен да постави метафизиката в правилно положение, стига да беше направил една критика на органа - на чистия разум. А пък тези, които отхвърлят и Волфовия метод, и критиката, явно просто искат да си играят, вместо да работят, и да филодокстват, вместо да философстват.

После нашият магьосник автор прави малко уточнения относно второто издание, и как бил вложил усилие в това неяснотата и трудностите да бъдат преодолени. С изречения, леещи се над 15 реда и параграфи над 5 страници в предговора, искрено се съмнявам че някаква яснота е била добавена, и че каквито и да било трудности са преодолени, но той си бичи айляка.

Всичко, казва Кант, е както бива, поне в отношение на положенията и доказателствата им, както и във формата и в плана. Пак споменава единността на разума, и чак тогава признава, че в изложението има много място за подобрение. Казва къде какво е барнал, естествено, а после споменава загубата за читателя. Малка е тази загуба, но него го терзае. Прекарва останалата част от предговора в хвалба на своите читатели, споменава, че е вече стар, и пак, подобно на първия предговор, възлага на съответните читатели да довършат работата, която е почнал.