(Quine's) Two Dogmas of Empiricism | Bulgarian | an Essay

първоначално писано през, и публикувано около година след, 2023;
представлява кратичко представяне на текст с цел разглеждането му по време на семинарно занятие

Куаин посочва двете догми - едната, гласяща, че има разлика между аналитичните и синтетичните истини, а другата гласяща, че всяко твърдение е логическо построение от термини, които реферират към непосредствения опит, сиреч редукционизъм. Куаин започва да дава аргументи защо и двете не са обосновани.

Първо подкарва тази, откриваща разлика между аналитичните и синтетичните истини. Истините на разума, според нея, са такива, които не е възможно да не са истинни. Дава се преформулировка на Кантовата дефиниция за аналитично твърдение, а именно такова, което е истинни въз основа на своето значение и независимо от фактите. Значението, в случая, не е именуването на Фреге и Ръсел.

Дават се единични термини, после се дават и трите възможни общи термини - истинни за всички, за едно, за никои - и се дава и екстензията, която е класът на всички неща, за които общ термин е истиннен. Значението на общ термин и неговата екстензия не са едно и също нещо.

После се заявява, че значението може да се нарича и интензия, и че то е това, което се получава, когато Аристотеловата същност се махне от обекта и се обвърже с думата. Значението се различава и от референцията и има за цел синонимността на езиковите форми и аналитичността на твърденията. От това следва, че значенията са някакви посредничещи неща, и лесно могат да се изоставят.

Отново се връща на аналитичните твърдения и ги разделя на два класа - тези от първия клас са логически истини, а тези от втория клас са превръщаеми по синонимен път в логически истини, но си нямат наименование.

След това се споменава Карнаповото описание на състояние, но то се явява проблематично, тъй като този вид аналитичност ще работи само за езици, в които не фигурира втория клас аналитичност - онзи със синонимите - следователно описанието на състоянието е най-много реконструкция на логическата истина.

За някои, казва Куаин, тази втора класа е дефиниция, но каква точно? Не е тази, която се намира в речника, защото тя е доклад за употреба. Карнаповата експликация се явява като възможност, но макар и тя да усъвършенства дефиниендумът, пак зависи от предварително съществуващи синонимности.

Този проблем се решава, като се посочва, че дефиниендумът не е задължително да бъде синонимен с дефиниенса, а контекстите на дефиниендумът да са синонимни с дефиниенса. Това се дължи на факта, че два дефиниенса могат да са подходящи за експликация в една ситуация, но да не са синонимни. Но дори в такава ситуация все има някаква синонимност, на която се дължи експликативната функция на дефиниендума.

След това се преразглежда дефиницията - и се стига до положението, че тя служи за съкратител, като начин, по който се правят икономии. Посочват се два вида - изразителни и граматически. Дефинициите получават ново тълкуване - те са правилата за превод от единия вид - изразителния - в другия вид - граматическия - и се разглеждат като корелация между два езика, от които единия е част от другия.

Извеждат се три дефиниции - дефиниенсът може да е точна перифраза на дефиниендума със синонимност от предходна ситуация; може да е дефиниенс, подобряващ предходна употреба на дефиниендума; и може да е новосъздаден (конвенционално) дефиниендум със значение, дадено му тук и сега… И повече няма да говорим за дефиницията.

Повдига се въпроса за взаимозаменяемостта, когато се заменят езикови форми, без да се променя истинната им стойност. Оказва се, че има някакви изключения в случая “ерген” и “неженен мъж”, но те могат да се изключат ако се договорим, че salva veritate не може да се прилага при фрагментарни срещания в рамките на една дума. Но в този случай се позоваваме на понятието “дума”. Ще я приемем за нещо ясно и продължаваме.

Куаин пояснява, че се занимава с когнитивна синонимност. За целите на неговата работа, трябва да се обясни когнитивната синонимност без да се предпоставя аналитичност. Оказва се, че взаимозаменяемостта е достатъчно условие за когнитивна синонимност, но само когато се релативизира до език със съответно определен обхват.

След това Куаин измисля някакъв екстензионален език, който, той заявява, не е гаранция за взаимозаменяемостта, която ни е нужна. Ако, пък, езика съдържа интензионалното наречие “по необходимост”, той е достатъчно условие за когнитивна синонимност, но пък е толкова разбираем, колкото понятието за аналитичност се разбира предварително.

Куаин решава да се опита да обясни аналитичността първо, а после когнитивната синонимност. Дава няколко примера за многоместни предикати като взаимозаменяеми, след което стига до положението, че две езикови форми са когнитивно синонимни, когато двете форми са взаимозаменяеми salva analyticitate.

След това се връща към аналитичността, като казва, че при вярването, че при изкуствен език с ясно формулирани семантични правила разликата между аналитично и синтетично ще ясна, се прави грешка. Дори при изкуствените езици, проблемът за разбирането на аналитичното си остава.

Самото аналитично трябва да се разбере, и семантичните правила, казващи ни кое е аналитично, не вършат работа. Тогава се внасят семантичните правила, казващи ни кое е истина, тъй като аналитичните твърдения са истини. Та аналитичните твърдения са тези, които са истинни въз основа на семантично правило.

Обаче какво пък е семантичното правило? Куаин го сравнява с предпоставката и заключава, че то се разбира по относителен начин, но това прави всяка истина да е семантично правило. Представя се аргумент с наредена двойка, и Куан решава да спре.

Започва да се разглежда истината - която зависи от езиков и фактуален компонент, и фактуалния компонент, като е равен на нула, образува аналитично твърдение. Но, пак, няма разграничение между аналитични и синтетични твърдения. Изобщо, това, че има разграничение между аналитичните и синтетичните твърдения е неемпирична догма на емпириците.

Вкарва се верификационната теория, гласяща, че значението на едно твърдение е методът на неговото емпирично потвърждаване или отхвърляне, а аналитичното твърдение е това, което се потвърждава както и да стоят нещата.

Обратно към въпроса за синонимност - твърденията са такива, само когато не се различават по отношение на емпирично потвърждаване или отхвърляне. Това обяснява когнитивната синонимност на твърденията, но не и на езиковите форми. Обаче, приемайки понятието “дума”, и с две произволни форми правим синонимно твърдение, имаме и синонимност на езиковите форми, което се оказва, че не е било нужно.

Аналитичните твърдения са тези, които са синонимни с логически истинни твърдения. Да, ама не. Какъв е този метод на верификация, и по-точно какво е отношението между едно твърдение и опита?

Почва се с радикален редукционизъм - отношението е директно съобщаване. Излиза, че за да е смислено един термин, трябва да е име на сетивна, да е съчетание от такива имена или да е съкращение на такова съчетание. Но това изисква да се подхожда термин-по-термин, а и остава едно двусмислено разделение на сетивните данни като качества и събития. Куаин предлага да боравим с твърдения, а не с термини.

Разглежда се един предложен от Карнап език, който да е на сетивните данни и да превежда на него останалата част от смисленото говорене. Отправната точка на Карнап е задоволителна, но този проект далеч не е завършен. Освен това има и принципни проблеми, а именно това, че няма указание как едно твърдение да бъде преведено в началния език на Карнап от сетивни данни и логика. Радикалния редукционизъм вече не е налице.

Но един по-фин редукционизъм си остава налице, твърдейки, че всяко твърдение, изолирано, може да позволи потвърждаване или опровергаване. Куаин предлага това да не е така, а да може само съвкупността от твърденията да се потвърждава или опровергава. Ала, оказва се, че тази догма води до другата догма. Те са свързани, даже идентични в корена си.

Повтаря се съставеността на твърдението от два компонента, фактуален и езиков, повтаря се и че аналитичните твърдения са тези, които се потвърждават само от езиковия компонент. Това, заявява Куаин, е безсмислица, и че смисловата единица трябва да е не термина, не твърдението, а цялото на науката.