Are the "comical" and the "funny" cruel? | Bulgarian | an Essay
писано през 2024
Въведение
Наблюдавайки как се разиграват комичните неща, а и кое е изобщо смешно, все по-често и по-често започва да ми се струва, че и двете понятия, понякога синонимни, залагат на нечие нещастие, нечия несполука, за да се окажат, изобщо, или комични, или смешни.
Това, обаче, носи със себе си и други тежести, които да се разположат върху везната, и да наклонят към жестокостта. Защо едни шеги могат да се правят в едно обкръжение, но в друго не са въобще подходящи? Защо има правилни моменти за правенето на специфични майтапи, ако не заради възможността те да не се окажат нито смешни и нито комични?
Популярността на произведения като “Looney Toons”, “Tom and Jerry”, “Spongebob”, пък и дори “Ну погоди!” би могла да се обвърже с това, че те са смешни. Но дали са смешни, защото за тях са били измислени много добри и остроумни шегички, или пък са смешни, защото залагат на непрекъснатото представяне на насилие? Дали пък забавното в тях не е боя, който се яде от героите, или пък не е нещастието, което ги сполита?
Отделно, пък, каква роля играе смешното в това, което се казва от комиците? Например Дейв Чапел, който е отличен с множество награди за своята работа (сред които и наградата “Марк Твен за Американски Хумор”[1]), дали е смешен, защото измисля интересни, хитроумни изказвания, или пък е смешен, защото се подиграва на някаква конкретна група от хора, която група е маргинализирана и не се счита за напълно причислена към обществото?
Дали пък смешното не се корени в несгодите на хората, както например в театралната постановка “Разходка с Гогол”, поставена през зимата на 2023 година в Народен Театър “Иван Вазов”, не се използва заблуждението и лудостта на един човек, който смята, че е крал на Испания, за да се провокира смях у публиката? И дали не е точно това смешното - фактът, че човекът е луд? Но това не е ли някак жестоко?
Точно тези въпроси ме накараха да се заинтересувам дали пък комичното не е вкоренено, не е зависещо от жестокото? Но какво точно е жестокото?
Отговорът на този въпрос е или извличане на удоволствие от причиняване на страдание на другите, или липса на състрадание[2]. Що се отнася до това дали комичното и смешното са жестоки, ще се допитам до няколко философа.
Теофраст и Батай
За начало ще се погледне Теофраст, чиито текст “Характери” ми бе препоръчан във връзка с комичното. В него, Теофраст нахвърля тридесет образа, които са били наблюдаваеми в гръцкото общество, и коментира съответните образи. Цялото произведение може да се интерпретира като сатирично, тъй като начина, по който са описани тези персонажи, е лек и неангажиращ, особено лаконичен и дори игрив.
Но щом се стигне до най-смешният момент - в който се говори за “Заплеса” - нещо се прояснява. Подходът на Теофраст тук не е да изброи видовете характери на хората, с чисто информативна цел, а да ги представи по неприятен, дори непристоен начин, да ги охули и да ги осмее, за да може произведението му да послужи като някакъв разпоредител на това какво поведение е допустимо и добро.
Но едновременно с това, явно има нещо комично в тях [3]. Какво е това комично нещо, освен да е точно подигравка с нечии несгоди или неумелости, не ми е много ясно, но точно със Заплеса могат да се наблюдават такива неща - съответният Заплес ще направи нещо и после ще забрави, че го е направил, което се възприема за лошо нещо, но и едновременно с това е източник на забава - как може този човек толкова да не е в ред, че да извърши такова действие!
Тук, макар и да няма особено голямо количество теоритизация, е достатъчно да се види това, което се разбира за смешно, и то може да се приложи в подкрепа към казаното по-горе - че комичното и смешното някак си зависят от жестокостта, защото в една такава ситуация - когато се описва, примерно, начина по който Заплесът отива до тоалетната, но буди кучето и то го ухапва, трябва ли първата реакция да бъде: “Ох, колко забавно, какви хора има само!” вместо да бъде изразяване на състрадание - та този човек е бил ухапан от куче, причинена му е болка и, възможно, голяма вреда!
Батай, от друга страна, разглежда смеха през призмата на незнанието[4]. Да, човек може да знае как да се смее, и как да се разсмее, но той не знае какво е смешното. Разглеждат се няколко възможности, търси се и обяснение, ала за мен най-интересно беше едно споменаване на “Мариус”, произведение на Марсел Паньол, в което смехът се разглежда като реакция насочена към превъзходството на смеещия се. Това може да послужи, пак, за подкрепа на твърдението, че смешното и комичното са жестоки, но може и да се обвърже не с жестокостта, а с нещо друго.
Примерно, един родител виждащ как детето му се опитва да стане и да започне да ходи, но не успява и се цопва по лице, може да се засмее на гледката. Тук смехът може да се посочи като идващ от превъзходството на родителя, който може да ходи, и смешно да му е това, че детето не може. И макар и тук да няма жестокост, или пък жестокостта да не е експлицитна, друго нещо е доста по-добре наблюдаваемо.
Смешното, съгласно това, което се предлага от Батай, всъщност е неизвестното, непознатото, непознаваемото. Смешно ли е, всъщност, това, че детето е паднало, или е смешно това, че изобщо има как някои да не може да ходи? Смешни ли са сцените на насилие в “Looney Toons” защото включват ужасен бой, или пък са смешни, защото смеещият се не знае как може да бъде изяден толкова бой и нищо да не му се случи на този, който го яде. Или пък как може динамит да гръмне в нечии ръце и той само да се покрие в сажди, вместо да стане на нищо?
Смешното тогава може да се каже, че потенциално не е жестоко - но едновременно с това то си остава жестоко. Пример за това могат да са филмчета от типа “Epic Fail”, в които се компилират множество записи на падания, опити за правене на неща, които завършват в неуспех, и изобщо всякакви неща, които провокират въпроса: “как може този човек да направи това така?”
Но едновременно с това, тези филмчета показват и нещо друго. Ако на тези, които са потърпевши във филмчетата, им се случи нещо наистина лошо, то тогава навярно не би било смешно. Защото смешно ли е да се гледа филмче, в което човек пада от стълба и си чупи врата, и безжизненото му тяло се просва на земята? Отговорът ще да е “не”, но пък е смешно да се гледа филмче, в което човек пак пада от стълба, но не си чупи врата, а само лошо се натъртва или дори си чупи някой крак или ръка. Във всеки случай, състраданието играе важна роля в определянето на това дали нещо е смешно или не, и би могло да се каже, че колкото повече състрадание изпитва един човек, толкова по-малко неща биха му се сторили смешни - а от това да следва, че смешното зависи от жестокостта.
Естествено, тук може да се говори и за незнанието - че смешното идва от незнанието. Ако е известно, или стане известно, че човекът във филмчето умира, то тогава филмечто не е смешно. Но ако участта на човека във филмчето не е известна, и се предполага, че той си е останал жив и здрав, то успява да бъде смешно.
Подобна специфичност се появява и при вербалните смехории - шегите и подигравките. Те са смешни заради незнанието, като пример за това може да се даде с черния хумор. Той е много по-вероятно да е смешен за тези, които не знаят от първа ръка за какво се говори, но за тези, които са преживели нещото, с което се прави майтап… То този майтап не е смешен.
Удобен пример ще бъде заболяването от рак. Шегичките, съдържащи го, са смешни за тези, които не знаят какво е да боледуват от рак, или близките им хора да боледуват, или дори да са починали от рак. Но за тези, които са преживели това - тези, които знаят - то не е смешно. То е жестоко.
Бергсон
Най-накрая ще разгледам и Анри Бергсон, който се споменава от Батай, и който има едно доста интересно есе на темата за смешното и комичното. В него, той представя комичното като нещо, произлизащо от ригидното, от механичното в човешкото поведение[5]. Освен че това е източника на смешното, то се открива и в провалите на човек да се адаптира към някаква ситуация.
Може би поради тази причина е смешно да се наблюдава човек, оказал се в пълно неведение или недоумение относно някакво случване - което пък е консистенто и с идеята на Батай за неизвестното като източник на смешното - но и, едновременно с това, е консистентно и с идеята на Паньол за превъзходството, тъй като този, който се смее, знае за какво става дума в дадената ситуация. Обаче е налице и елементът на жестокостта - тъй като този, който е в неведение, бива затормозен от своето неведение, и вместо да се изпита състрадание от страна на наблюдаващите, те избухват в смях.
Тук се явява една от най-важните роли на смеха, според Бергсон, която е корективната му функция. Чрез осмиването на някакви действия или на някакво поведение, което е ригидно, механично, неадаптирано, това действие се обезкуражава в бъдещето. Този, който извършва тези действия, бидейки обект на присмех, бива принуден - насилствено, макар и не физически - да промени своето поведение или своя начин на действие, за да избегне подобна ситуация в бъдеще.
От това следва, че смехът е механизъм за контролиране на социалните норми, което пък се оказва последователно и с онова гореспоменато опасение, че голяма част от комедията се осланя на подигравки, насочени към маргинализирани групи - съответните групи не са пълноценни части от обществото, или поне не се възприемат за такива, благодарение, отчасти, на стереотипи (които са в сила благодарение на такива произведения като “За Характерите” на Теофраст и са важен елемент от комичното изобщо) и чрез комичното, чрез смешното, те биват принуждавани да действат така, че да станат по-пълноценни членове на обществото.
А тук пак се появява и превъзходството - тези, които се смеят на такива шеги, са от правилно реагиращите, от същинското общество, от тези, които спазват социалните норми… Дори би могло да се каже, че са “нормални” хора! Докато, от друга страна, тези, които биват осмивани - например транссексуалните хора - не са в ред, те са някак по-низши. Това, пък, носи в себе си една неотречима жестокост.
Заключение
Въпреки всичко, казано в тази работа, трябва да се има едно предвид - това е много, много повърхностно изследване, което цели да открие отговора на един конкретен въпрос. И, понеже този въпрос не е експлицитно отговорен в текстовете, които са разгледани, трябва да се разчита на интерпретация, която може да бъде обременена от предварителни нагласи и настройки, които не са били успешно изчистени.
Едновременно с това, би трябвало да се направи уточнението, че твърдението, което почти се защитава - бидейки, че комичното и смешното са жестоки - не приписва някакво негативно качество, нито заклеймява тези, които се смеят. Единствената цел, ако може да се нарече така, е да се разгледа смешното и да се определи дали то не зависи от нещо, което обикновено хората не обичат да си приписват.
За по-обстойно изследване ще са необходими десетки примери, които да се приложат, както и един много по-задълбочен анализ на обстоятелствата заобикалящи ситуациите, представени в тези примери. Най-важни ще са отношенията между хората, участващи в съответните примери - защото при условия на приятелство, има голям брой имплицитни специфики, които влияят на казаното, докато при условия на познанство или дори непознанство, спецификите са крайно различни и имат друг ефект.
Все пак, обаче, остава налице фактът, че за да се смее човек, той привидно трябва да суспендира състраданието си, а това е равносилно на отдаване на жестокост.
Библиография:
[1] - “Two Decades of the Mark Twain Prize”; The Kennedy Center; accessed February 2 2024; https://www.kennedy-center.org/whats-on/marktwain/
[2] - Андрейчин, Л., Георгиев, Л., Илчев, Ст., Костов, Н., Леков, Ив., Стойков, Ст., Тодоров, Цв.; “БЪЛГАРСКИ ТЪЛКОВЕН речник” четвърто издание; Попов, Димитър; Наука и изкуство; 2007; 229
[3] - Diggle, James, Theophrastus; “Theophrastus: Characters”; Cambridge University Press; 2022; 138
[4] - Bataille, Georges; “The Unfinished System of Nonknowledge”; University of Minnesota Press; Kendall, Michelle, Kendall, Stuart; 2004; 133
[5] - Bergson, Henri; “Laughter: An Essay on the Meaning of the Comic”; Macmillan; Brereton, Cloudesley, Rothwell, Bret; 1913