първоначално писано и публикувано в периода 2021-2024

Съществуването и неговата значителност

Всеки човек се ражда, с което свое раждане той поставя начало на своето съществуване, на своята история. Самият факт, че този човек е по някакъв начин увенчан с история, която, по дефиниция, е нещо някак значително, е показателен за невероятното влияние, което се указва от значителността върху човешкия живот, пък и не само.

Човешката история - поне тази, която е позната от отделния човек, от индивида - може да се разграничи на три дяла. Тази, която е същински позната на човека, която лично той е преживял, която ще бъде наречена историческа. Тази, която човекът не е преживял лично, но която е разказана на него от хора, които са по-стари от него, и които са по-запознати с нея. Това второ разграничение на историята, на този отделен човек, е митичната, тъй като в нея не може да се има сигурност, понеже самият той не я е разгледал от първо лице. И, накрая, може да се определи една трета част от историята. Една, която е толкова далечна от личното преживяване на този човек, че е почти напълно неизвестна за него. Поради тази причина, ще я наречем неясната история.

Това разпределение - на историческа, митическа и неясна - е вдъхновено от разделението на историята, използвано от древногръцки и римски историци, и то е важно за разглеждането на значителността на човека, или по-скоро за значителността на човешкото съществуване. Естествено, както бе споменато по-горе в този текст, ще се разглежда значителността на един отделен, средностатистически индивид, а не на конкретен човек.

Та, след като се изготвя такова разпределение на историята на този човек, трябва да се отбележи, че той има един невероятно малък къшей време, който да бъде истински известен нему. Митическата история, която му се разказва от неговите родители, е такава, която той може и да е способен да провери по някакъв начин, да свери, но повечето от нея се приема на доверие. Неясната история е точно такава - напълно неизвестна за него, и единственото от нея, което би могло да е по някакъв начин достигнало отделния човек, е ако неговият род е бил много важен.

Още тук се намества значителността, и нейната свързаност с човешкото съществуване е подчертана, но за целта на този текст ще я разгледаме малко по-напред. За момента, ще се фокусираме върху начина, по който един човек възприема света - този човек, който ще бъде разгледан, е средно статистически, както бе споменато, но ще бъде раздвоен - ще има един, който е модерен, наш съвременник, и един, който е античен, наш отдавнашен предшественик.

Целта на това разделение е да се покаже, че това, което се разглежда в момента, е, навярно, неотделна част от човешкото битие.

Ще се започне с античния човек. Първо, трябва да се отбележи, че това, което е известно нему, е по-малко, отколкото това, което е известно на съвременния човек. За един обикновен античен човечец, това, което му е било известно за миналото е било това, което родителите му са му разкрили, докато са го отглеждали, както и това, което му е било казвано от религиозните фигури, де що са присъствали в неговия живот.

Това, което е съществувало за онзи човечец, е било някак по-ограничено от това, което съществува за съвременния човек, но този факт не променя действителността, че на този античен човек му е било разказвано за велики хора, които са живели някога преди него, или пък живеят паралелно с него, но те са толкова важни, че той дори не би могъл да си го представи.

Да сравним средностатистическия човек, когото разглеждаме, с неговият крал… Или пък, дори, с Римски император. Човечеца си живее в малката колибка, където спи, и работи на нивата, по цял ден, за да може да си изкарва препитание. Има малко разнообразие в това, което яде. Той има, навярно, едни дрехи, и почти нищо друго. Кралят живее в къща, която е като сто от къщите на този обикновен човек. Кралят има страшно много различни одежди, той яде каквото си пожелае, той притежава безброй много неща, и той работи, управлявайки държавата.

Управлението на държавата е много важно нещо, защото, на практика, кралят е този, който решава кое как ще се случи в света на обикновения човек. А това, което кралят не решава, се решава от боговете. Та, каква значителност има този обикновен човечец, когато бъде съпоставен с краля? Никаква.

Освен това, когато този човечец опита да открие някаква значителност в своето семейство, той не може да бъде сигурен, че има такава, тъй като единственият начин, по който може да бъде открито каквото и да било, е чрез питане. Неговите родители ще му разкажат за своите родители, и може би за техните родители, но, отвъд тях, няма да има нищо, което да бъде откриваемо за обикновенния човек. Пък и какво би било открито от него? Че прадедите му са били прости селяни.

Значителността на този един човек е нищожна, от историческа гледна точка, тъй като това, което му е известно, не е обвързано с неговото семейство, а с онези велики хора, които са били запомнени. На въпроса защо са били запомнени, отговорът е, че са били важни. Щом семейството на този обикновен човек не е било запомнено, значи то не е било важно.

Значителност, обаче, може да се потърси другаде. Във вярата, която има способността да придаде на обикновенния, незначителен човек някаква значителност. Боговете, или дори ако не са самите Богове, то някой друг, може би Мойрите, следят човека. Той е достатъчно важен, за да бъде или прегледан, по някакъв начин, или да му бъде отделено време от я Мойрите, я Боговете, за да бъде определена неговата съдба. И, после, след като умре, той, пак, ще бъде достатъчно важен, за да му бъде определено нещо.

Има и други възможности. Християнството позволява на човека, макар и той да си е все същият обикновен селянин, да се почувства специален, тъй като в учението така се твърди - че човекът е най-специалното творение на Бог. И дори всяко едно нещо, което се прави от човека, се следи от Бог, защото този човечец е важен за Бог. Има го и твърдението, че Бог обича своите творения - а щом човека е творение на Бога, то значи Бог го обича.

Следователно, за обикновения човек на античността неговото собствено съществуване е някак незначително. Има, обаче, някои случаи, в които той може да открие значителност в своето битие, било то заради интереса на Боговете в него, било то заради тяхната обич.

Какво, обаче, може да се определи за съвременния обикновен човек? Има някои сходства, но има и някои различия, които навярно ще повлияят върху възприятието му за значителността на неговото съществуване. Поради тази причина, ще започнем със сходствата.

Средностатистическият човек на нашето съвремие живее в малка къща, която, макар и по-голяма от тази на античния човек, все още е в пъти по-нищожна от тази на “краля”. Този човек спи в дома си и прекарва цял ден на работа. Този човек яде по-разнообразни храни. Естествено, в сравнение с “краля”, той не яде истински разнообразно, но има възможността да го прави. Има и повече дрехи, образован е, доколкото да може да чете и пише, което му предоставя достъп до огромен ресурс знание.

Това знание удължава периода на митическата му история. Той знае, че има много велики хора, които са били много важни, и заради това са били запомнени. Хиляди години назад във времето са живели такива важни хора, и те са били толкова важни, че все още ги помнят съвременните човеци. Обаче, той когато попита родителите си, да му кажат те за своите предшественици, те най-много да знаят за някои пра-дядо.

Значи значителността на обикновения човек, от лично историческа гледна точка, не се е променила. Същата си е, каквато е била и в античността, а от това следва, че предците на този човек не са били важни или значителни, та да бъдат запомнени, което означава че този човек не е значителен по произход, за разлика от някои други хора, които са били запомнени от историята, защото са били деца на важни хора.

Фактът, че целият свят е известен на този съвременен човек, е също различен. Античният човек е познавал само света, който е бил директно свързан с него - само своя град, своята държава, може би. Съвременният човек познава целия свят, и той знае колко много хора има, и колко много важни хора е имало, и все още има. Той, самият, обаче, не е важен или значителен - той е само един от тези много хора.

Но има и друго нещо в съвременния човек, и в неговото знание за света. Нему е известен не само света, обитаван от хората (Земята), а и света, който е невероятно празен. Космоса, вселената, и тяхната неизмерима огромност. Друго известно нещо на този съвременен човек е и времето, и предстоящата гибел на всичко, тъй като след няколко милиарда години Слънцето ще умре, и ще помете Земята със себе си. Тогава, тези важни хора ще имат ли, всъщност, значение?

Дали, пък, може да бъде открита значителност във вярата? Напълно възможно е, и то по сходен начин. Някои религии, като Исляма и Християнството, твърдят, че човека е важен поради няколко причини, и че човек е обичан от Бог, християнския, или Алах. Това съответства с античната ситуация. Други религии, обаче, подхождат по друг начин. Опитват да вталят някакво безразличие у хората, било то чрез омаловажаването на съществуването, било то чрез уверението, че всичко е някак едно, и че няма разделение, което да направи един незначителен и друг значителен.

Но има и други фактори, които влияят на възприятието на съвременния човек за неговата значителност. Рабтотата му, и фактът, че той навярно може да бъде уволнен безцеремонно, след което да бъде заменен, като че ли нищо не е станало. Социалното му положение, и фактът, че някой хора изглеждат значими, само защото са се родили с някакво специфично качество.

Това не са изключително модерни проблеми, и са съществували и в античността, но тогава възприятието е било различно. Важното, обаче, е това, че значителността на човека не е много голяма… И, някак, едно от малкото неща, които я увеличават, е обичта, която бива отправена към него.

Любовта и нейната значителност

При обсъждането на любовта трябва да се посочи кой вид любов се обсъжда, aко, всъщност, има някакъв такъв специфичен вид любов, който е различен от някой друг вид любов. Някой могат да твърдят, че има романтича любов и любов, сама по себе си, макар и това да не е твърде логично.

Поради тази причина, преди да се посочи значителността на любовта, трябва да се посочи любовта. Най-простото описание на любовта е привързаността към, и загрижеността за, другиго. За целта ще се използват примери, които да помогнат с посочването на това какво е любовта.

Първи пример - любовта, която се изпитва от родителите на едно дете. Без да се изключва влиянието на телесното, което би могло да се обвърже с животинското, родителите на едно дете са привързани към него, както и са загрижени за него. Те желаят то да прокопса, да успее, да пребъде, което се дължи не само на гореспоменатото животинско, а и на разумното.

Едно дете, за родителите си, е невероятно важно нещо - може би най-важното нещо на света. То е най-значителното нещо, което може да съществува за тях, защото те са го създали. Това малко нещо, което е дошло, привидно, от нищото, е ценно, тъй като то е олицетворение на надеждата, както и на възможността тези, които са го създали, да са някак значими. Макар и те да са толкова нищожни, толкова малки и незначителни, когато бъдат сравнени с историята, или с други човеци, или с невъобразимата неизмеримост на това, което съществува, макар и те да са почти нищо, те, все пак, не са нищо.

Детето на тези родители е като показател, който напомня, че има някаква значителност в съществуването им, защото те са способни на това да създадат човек, да създадат нещо от нищото. Това деяние се възприема за невъзможно - не може да се направи нещо от нищо - и това е закон, който не подлежи на нарушение. Бил той с божествен произход, с космически, и фундаментален за съществуването статут - няма значение. Това, което е важно, е че това е ненарушим закон.

Но, пък, хората го нарушават, когато стават родители, когато им се раждат деца. С това свое действие, с това нарушение, те се опълчват на тази нищожност, която характеризира тяхното битие, и им вдъхва надеждата, че могат да превъзмогнат своята незначителност, че могат да станат важни, по някакъв своенравен начин.

Освен това виждане, родителите на едно дете са загрижени за него, са привързани към него, тъй като то е дошло от тях. За майката, това е може би по-силно проявено, тъй като то е било, буквално, част от нея за девет месеца. Човек, по дизайн, е привързан и загрижен за самия себе си, и когато нещо бъде създадено от него - било то предмет, идея или дете - той го обвързва със самия себе си. В случая на детето, разделението между него и родителя е някак много нищожно, поне в ранните стадии, и е много лесно то да се възприеме като някаква част от родителя.

Пък и би трябвало да се възприема по този начин, тъй като детето има функцията да продължи съществуването на родителя си, дори и той да загине. Било то чрез самото си битие, и с факта, че половината от него е идентична на един от родителите си, а друата - на другия - било то чрез спомена за тях, било то чрез начина си на живот, който е придобит от родителите, било то чрез знанието, което му е било дадено от тях… Детето, по някакъв свой, уникален и неосъзнат начин, овечностява родителите си.

Тази способност да се надмогне смъртта е подобно нарушение, или по-скоро заобикаляне, на такъв един ненарушим закон. Всичко умира и свършва, все някога, но човек, дори и след като умре, все още го има, по някакъв начин, в своето дете.

Много са на брой причините, поради които един родител се привързва към своето дете, поради които той се загрижва за него, и в почти всеки случай на привързаност и загриженост, проявени от един родител, те се наричат любов, била тя майчина или бащина.

Втори пример - любовта, която се изпитва от човек към друг човек, без да има, между тях, фамилиална връзка. Тази любов е, може би, по-близка на човечеството, тъй като много по-голяма част от него я познава, отколкото любовта на един родител към детето си.

Уви, и тя е някак определена от животинското. Един човек, при срещата си с друг човек, първо ще го огледа, ще го възприеме. Ако на външен вид другият е поносим, или дори приятен, то срещналият го би бил заинтересован от идеята да общува с него. Ако, пък, при общуването се открият някакви неща, които биха могли да свържат единия с другия, то тогава може да се зароди приятелство.

Приятелството, в зависимост от своя интензитет, който определя честотата и продължителността на срещите между тези хора, може да роди някаква любов между тях, дори и тя да не е романтична. Двама души, например мъже, могат да са приятели. Могат да са добри приятели. А, когато са такива, те са загрижени един за друг, пък са и привързани един към друг.

Има любов, между тях, но тя не е нито родителска, нито романтична. Някои хора, може би неправилно, биха я определили като платонична, макар и самият Платон никога да е споменавал съответния термин.

Трети пример - любовта, и то романтичната. Тази любов е, подобно на другите две, тясно свързана с животинското, но има една темпорална точка, един момент, в който нейната връзка с животинското изчезва напълно, и единственото, което остава, е рационалното, истински човешкото.

За да се разграничат двата етапа на романтичната любов, трябва да се обясни какво представлява тя, как се заражда и как се превръща от едното в другото. Първият етап на романтичната любов е животинския. Описвано е, многократно, понятието “любов от пръв поглед”, което означава, че щом един човек бъде възприет от друг, то възприелият го се чувства привлечен към възприетия.

Това е именно животинското, което отвътре подсказва на възприелия, че възприетият е удачен партньор, и че, навярно, поколението, родило се от сношението на двамата, би било добро. Този вид романтична любов е много ограничена до точно това първично, инстинктивно, почти нечовешко нещо, което обвързва хората със своите праисторически предци.

Бидейки тясно свързана със създаването на поколение, или по-скоро поривите да бъде създадено поколение, тази романтична любов е обвързана с родителската любов, но главно поради причината, че животинското, това бидейки човешките гени, желае да се съхрани и да удължи съществуването си. Чрез възпроизвеждането, чрез създаването на поколение, гените биват предадени нататък по щафетата, и продължават да съществуват. Индиректно, важността на човек се запазва от поколението му, както бе разгледано по-горе.

Това не се осъзнава от всяко живо създание, а дори и хората не го възприемат твърде сериозно, защото на любовта се придава мистика, дава ѝ се значимост, която я прави специална и необвързваема с животинското. Уви, дори и това да са желанията на всеки, взимащ участие в този процес на чифтосване, на подсъзнателно ниво това си остава най-определящия фактор… Но по какъв начин това влияе на хората?

Най-лесната мишена, която може да бъде нацелена и определена като основният заподозрян в разследването на това как се променят хората, когато са подвластни на романтичната любов, е “подлудяването”. Един влюбен човек започва да мисли главно за този, у когото се е влюбил.

Това вглъбяване в концепцията за любимия е много важно. Неговата важност се обвързва с факта, че този, които е влюбен, губи, или по-скоро потулва, своята собствена значителност, своята важност, и напълно се абстрахира от своята нищожност в лицето на света, на историята, и на другите хора. Важното, макар и подсъзнателно все още да е съществуването на индивида, за самия него, е до такава степен обвързано със съществуването на любимия, че границите между двете се замазват.

Един влюбен човек се абстрахира от себе си, привидно напълно неволно, и това му позволява да забрави за тази своя незначителност, за своята нищожност. Той, макар и да не се чувства значителен, не се чувства и незначителен, тъй като това не е нещо важно за него в този момент. Важното нещо - това е любимият човек. Не е случайно това, че в думите, които се обменят между влюбени, фигурира фразата: “Ти си моят свят.”

Макар и да е само половината от романтичната любов, и то половината от първата проява на романтичната любов, това е показателно за значителността на любовта. Тогава, нека добавим и другата половина. В случая, в който любимият отвърне на чувствата на влюбилия се, значителността на един човек става несравнима с когото и да било.

Съответната значимост произлиза от факта, че рамките на света, обитаван от този човек, който се е влюбил, са се смалили драстично, поради причината, че той се е влюбил. Това, което го интересува, което го засяга, се свежда до неговият любим човек, който е станал най-важен за него. Когато този най-важен човек обяви, че обича влюбилия се, или просто отвърне на чувствата му, то тогава всичко би трябвало да се изяснява.

Човек, влюбил се в някого, се самозабравя, по някакъв свой начин. Когато любимият, който е най-важен за влюбилия се, сподели тази любов, влюбилият се става неимоверно важен. Когато най-важният човек на света те признае за своят любим човек, за най-важния за себе си човек, то тогава ти ставаш страшно важен, дори и за себе си.

Уви, това не е постоянно състояние. Тъй като тази увлеченост произлиза от животинското и от инстинкта, тя не е вечна. В един момент, това привличане престава да фигурира в един, или двамата, от влюбените. Тогава, вече, се намесва разума, който, макар и малко повлиян от начина, по-който е устроен човек, е единственото нещо, което има възможността да продължи тази романтична любов.

Чрез човешката способност да мисли, някой, който някога е бил лудо влюбен, може да направи интроспекция, да потърси причините, дето са го подтикнали към тази своя любов. Напълно възможно е да се стигне до заключението, че връзката, която е разцъфнала като резултат от това бурно хормонално подтикване, не е била удачна. Напълно възможно е и да се стигне до противното заключение.

Една романтична любов, която вече е преминала във втората половина на съществуването си, изисква усилие, за да просъществува. Това усилие, обаче, не трябва да се бърка с незадоволителен труд, и насилствена работа. То подобава да се третира като усилието, влагано от човек в спортуването, или в правенето на нещо, което му е драго, тъй като и двете неща водят до удоволствие, което не е лесно обяснимо.

Тази романтична любов, нуждаеща се от подклаждане, като един огън, може да просъществува вечно, стига да ѝ се оказва грижа. Важността на любимия се запазва, и значителността на влюбения, определяща се от любимия, има потенциала да не се загуби. Как, обаче, това може да се постигне? Чрез демонстрирането ѝ. Жестове, които да покажат тази обич, тази привързаност. Опити да се разкърши монотонността, която бавно нахлува в ежедневието на хората, превръщайки всяко едно нещо в даденост.

Тук трябва да се посочи, че един човек може да възприеме себе си като важен, дори и без да е предмет на романтична любов, тъй като той бива обичан и от своите родители. Макар и да се приема тази любов като даденост, като някаква естествено съществуваща концепция, ако се разглежда по рационален начин, то тогава съвсем лесно може да се достигне до осъзнаването, че тя придава значимост на човека, макар и относително по-малка, отколкто тази на жарката, страстна любов.

Най-важното, обаче, е фактът, че един човек е значителен, доколкото е обвързан, от любовта, с другите хора. Само трябва да открие значението в тази любов.