първоначално писано и публикувано в периода 2021-2024

Преди Модерната Музика

Музиката е много специален вид изкуство. Тя е от най-изящните, от най-невероятните, поради брой причини, които са, привидно, твърде много, за да могат да бъдат изброени удачно. Едно нещо, обаче, може да се каже със сигурност, и това е, че музиката, тъй като е някакъв вид изящно изкуство, е, по някакъв начин, красива.

Как, обаче, може едно нещо, което не се вижда, да е красиво? Обвързването на красотата с външния вид на нещата е много важна точка, която трябва да бъде преодоляна, и за целта ще бъде предложено решение на този проблем - на тази невидимост на музиката.

Първо, трябва да се посочи това, че красивото се определя от този, който го възприема [1]. Всяко едно нещо, било то предмет или концепция, може да бъде определено като красиво, или като не-красиво (грозно) от човека, който го възприема, преживява, или изобщо само осмисля. Начина, по който това определяне се извършва, е напълно оделен от самата красивост на това нещо, което бива разглеждано, тъй като красотата, спотаена в очите на наблюдателя, е уникална, и може да бъде открита само от този специфичен наблюдател. Никой друг гледач, съзерцаващ същото нещо, не би могъл да го определи като така красиво, както някой друг, тъй като личността влияе невероятно силно върху възприетото красиво.

Та, щом красивото, или по-скоро красотата, се определя като качество на предмета от човека, който го възприема (или като красив, или като грозн), то, следователно, красотата, възприета от човека, е не в самият предмет, а в ума на този човек. Тя е обвързана, някак, с неговият разум, с неговата животинска природа, но и с неговата крайно човешка воля [2].

Най-важното тук е, че човекът е определя красивото не буквално чрез своите сетива, а чрез интерпретацията на това, което му бива предоставяно от неговите сетива. Следователно, не е необходимо това, което се определя като красиво или грозно, да бъде видяно. То може да бъде чуто, усетено, вкусено, подушено… И би могло, дори, да не бъде въобще осезаемо, но той, човекът, може да го определи като красиво или грозно, благодарение на тези свои, човешки, качества.

След като човекът има способността да определя красотата на неща, които не са за него видими, то тогава музиката може да бъде красива. И тя, действително, е такава, стига човекът, слушащ я, да я определи като такава. А това определяне - то се получава като резултат от смесване на музиката със спомените на този човек, със неговите нагласи, със неговото социално положение, със неговата възраст, със всеки един възможен фактор, и, след това, този човек, почти несъзнателно, определя, сам за себе си, дали тази музика е била красива (или изобщо дали това нещо е било красиво).

Обаче, тази неосъзнатост на това определяне е важна. Защо ли? Защото тя ще ни подскаже какво е това, което ще се разглежда в този текст, а именно постмодерната музика, нейната странност, когато бъде сравнена с музиката от преди модерността и от времето на самата модерност, и защо тя би могла да бъде описана като по-скоро грозна, отколкото красива… Макар и да има някаква странна красота в нея.

Модерната Музика и онази от преди нея

Това, което ще бъде разглеждано, е главно сравнението между музиката, появила се след модерността, и музиката преди появата на тази “съвременна” музика. Ще бъдат разнищени някои концепции, с цел да се посочи изопачаването на музиката, и нейното загрозяване.

Преди да се насочим в тази посока, нека погледнем музиката, сама по себе си. Какво е това, музиката? Тя може да бъде разделена на две части - инструментална и певаческа. Певаческата е музика, която съдържа в себе си инструментална музика, но има и лирически фактор в нея - разказването на някаква история. Това ще бъде много важно, но ще го разгледаме малко по-късно.

Интересното, за момента, е инструменталната музика. Какво я прави специална? Какво я прави интересна, изобщо? Какво ѝ позволява тя да е така способна на това, да провокира осезанието на красота, макар и самата тя да няма лик, който да може да се определи като красив?

Тук ще се насочим много далеч в миналото, и ще се занимаем с Платон[3]. Платон е измислил светът, като в тази негова концепция, всяко нещо, което ние, хората, възприемаме и изобщо можем да възприемем и осмислим, е някакво отражение на една Идея. Тази Идея е перфектна, съвършена, вечна - всички качества, които бива да ѝ се припишат, тя ги притежава. Та тази идея е недосегаема за човеците. Ние сме способни само да възприемем отраженията ѝ, някакви замазани, неясни видения, като че ли сме застанали пред замъглен прозорец, и Идеята е от другата страна. Можем, най-много, да си я представим някак си, да я концептуализираме, но никога не можем всъщност да я познаем, да я видим.

И нашите представи стават източника на всичко, което имаме. Чрез тях, ние създаваме някакви неща, които са копия на отраженията на Идеята, и тези неща ги използваме за каквото ни скимне. Тази далечност на същинското нещо, на Идеята, от това, което всъщност възприемаме и познаваме, е нещо, което ни отделя от нея. Защото тя, тъй като е съвършена, е и най-красивото нещо. Обаче, понеже не можем да я възприемем, трябва да се задоволим с това, което ни е възможно.

А кое е то? Тези копия на някакви неточни отражения. Та това би ли могло да бъде красиво? Самата концепция, че това са копия на неточни отражения, ако се спотайва в ума на възприемащия ги човек, би могла да ги определи като грозни, като не-красиви. Но става още по-грозно, така да се каже, защото се отива и по-далеч от същинската Идея, чрез живописта.

Живописта, като вид изкуство, Платон не тачел, защото тя хващала някой предмет, който е неточно изпълнение на някаква затъмнена представа, на някаква неясна истина, и я пресъздава, като в процеса още повече я отдалечава от Идеята. Това я прави още по-грозна, или по-не-красива, за възприемащият я човек, ако има предвид самата истина и концепцията за Идеята.

Другите видове изкуства, които с течение на времето човеците сме определили като способни да изобразяват красота, като например скулптурата или литературата, подобно на живописта са опити да се пресъздаде кривото отражение на неясната концепция, и това, пак така, по подразбиране, ги прави грозни за онзи човек, който познава представата за Идеята.

Сега, след като това бе обяснено, нека се присламчи към нас музиката. Тя, понеже не е видимо нещо, не е никакво отражение. Музиката, като че ли, няма този проблем на всяко друго нещо, всеки друг предмет, който може да бъде извлечен от представата за Идеята, тъй като тя не се оповава на зрението. Няма някакво нещо, което да бъде отразено чрез музиката.

Това нейно качество я извисява над всичко останало. Дали музиката идва от самата Идея? Може би не, но тя е, вероятно, най-близка до нея от всички други човешки неща. Та музиката идва директно от човека. Тя не е неправилно отражение, или актуализация на някакво неясно възприятие на Идеята, тя е най-перфектното осъщностяване на това неясно възприятие на Идеята.

Докато се слуша музика, както и докато се наблюдава произведение на изкуството, или по-скоро докато се съзерцава произведение на художник, човек за момент бива обзет от това произведение. Потапя се в него, и забравя света. Заблуждава се, някак. За Платон тази заблуда не е удачна, но ние не сме Платон, и така ще го заобиколим, та да можем да подходим тъй, както авторът на този текст желае.

Човекът, като се потопи в някое произведение на художник, докато го съзерцава, той се абстрахира, някак, от света. Тази абстракция, това отделяне от света, се дължи на факта, че наблюдаването и възприемането на едно такова произведение изисква определено количество концентрация, която, пък, в други условия би била необходима за възприемането на заобикалящия човека свят. Когато спре да се съсредоточава един човек върху наблюдаването на своята среда, той някак се отделя от нея.

А когато има нещо друго, върху което да се фокусира, той се оказва погълнат от него. В случая, това е произведението на изящното изкуство - било то някаква картина или някакъв литературен текст. Човекът, възприемащ тези неща, се замисля върху тях, и се опитва да определи какво се показва, или казва, от тези произведения. В много картини, или книги, съществува някаква реалност, която е различна от настоящата реалност на този човек, който ги съзерцава или чете. Някои биха могли да изобразяват миналото, други - абсолютно фантастични сценарии, които нивга не биха могли да се разиграят в реалността.

И красивото в тези произлиза от ангажираността на човека, който ги поглъща (и бива погълнат от тях). Той може да ги определи като красиви или грозни, базирано на своето преживяване, което обвързва с тях. Това, естествено, все си остава субективна оценка, която е и напълно уникална, но важното е, че чрез тези произведения, човекът се отделя от света, някак си, и почти успява да се абстрахира от това, което би повлияло на неговата оценка на красивостта на нещата.

Музиката, както бе споменато, е още по-изтънчена в това отношение. Тя не просто показва някакъв друг свят на човека, който я слуша, а по-скоро го провокира той сам да създаде някаква реалност, която да обвърже с нея. Тя подбутва волята на слушателя си, та да обвърже той тези звуци, които нахлуват в ушите му, с нещо. Естествено, такова нещо, с което да ги обвърже, не е зададено, поне не предварително, но слушателят го прави подсъзнателно.

Чрез своето въображение, или чрез своите спомени, човекът ‘вижда’, условно казано, неща. Било то пеизажи, било то други хора, извършващи някакви действия, било то някакви други, неописуеми гледки и събития - слушателят твори в ума си, чрез музиката, някакъв свят, който го отделя от същинския свят, поне за момент, и го тласка към една абстракция от него. А когато човек се абстрахира от света, той се абстрахира и от много от нещата, които е научил от света, които е извлякъл от него. Чрез тази абстракция, човекът може да забележи красотата, същинската, в нещата, която не е определена от него самия.

Но това е важното тук - че музиката трудно може да се опише като грозна, тъй като си няма свой облик. Само това, което се възприема от човека, слушащ я, може да бъде описано като грозно, което води до осъзнаването на факта че музиката е някак вечно красива.

Естествено, това важи за инструменталната музика, която провокира слушателя си, без да му дава и трохичка, чрез която да бъде насочен умът му. Ще трябва, обаче, да се насочим и към певаческата музика, и тя ще започне да разкрива проблемите, които се появяват в постмодерната музика.

Внасянето на думи, произнасяни от хора, означава едно нещо - че абстракцията от светът не би могла да е толкова пълна, колкото ако музиката бе лишена от тези думи. Думите се нареждат в изречения, и им се придава смисъл и значение, които, пък, превръщат музиката от музика в някаква псевдо-музика, която е по-скоро лирика, или литература, отколкото музика.

Чрез тези песни се разказват истории. Някои поучителни, други тържествени, трети скърбящи. За всеки случай има песен, и тази песен таи, в себе си, някакво значение, но никоя песен не позволява на слушателя си да се отдели от света така, както инструменталната музика, защото езикът е влиятелен, и значението на думите - още по-влиятелно.

Това влияние е подобно на котва, която задържа човека, и неговото въображение, застопорени, в най-добрия случай, на брега на реалността, без да му позволява да се прехвърли, дори за момент, отвъд нея. Абстракцията трудно се получава, ако изобщо, защото смисъла, носен от думите, е тясно свързан с представите, които се притежават от този човек, който ги слуша. Поради тази причина, определената красота, от човека, е единствената, която би могла да се възприеме, но и има друг проблем.

Тези песни не са създадени с цел да позволят на слушателя си да се наслади на красивото. Те, както бе споменато, имат за цел да възпеят някакво събитие, да го честват, или оплачат, или да научат някого на нещо. Това ги прави по-скоро уреди, пособия, които могат да бъдат заместени с някакви други неща, докато инструменталната музика не притежава това качество.

Но има една тънкост, която позволява на песента да успее да се превърне в музика, която е просто красива. Ако езикът, на който се пее, е неизвестен за слушателя, то той не може да разбере смисълът, не може да извлече послание от нея. За него, тази песен е музика, също толкова специална, колкото и тази, в която изобщо няма човешки глас.

Постмодерната музика

Постмодерната музика. Съвременната музика, може би. Това, тук, вече е проблемният период, или опасната зона, или както и да бъде наречено, нещо не е точно тъй, както би трябвало да бъде.

В миналото, музиката, както бе споменато, е била разпределена на две. Певаческа и инструментална. Инструменталната музика не се е променила особено, но певаческата е преминала през невъобразима промяна, която почти я е оставила неознаваема.

Тази промяна е обвързана с целта на тази музика, както и с нещо друго, което ще бъде разгледано по-късно. Най-важното тук е, че гореспоменатите причини, които са били основните в измислянето на песни, са изчезнали като концепция, и това, което е останало на тяхното място, е нещо много по-различно. Докато пре-модерната, и дори модерната певаческа музика, е имала за цел да бъде някак поучителна, да чества нещо, да почете някого, постмодерната музика е напълно лишена от тази цел.

Постмодерната музика, всъщност, изглежда, като че ли има някакви сходства с тези песни, тъй като тя все нещо споделя, та би могла да се възприеме като честваща или печална, и, ако слушателят се насили до такава степен, че да интерпретира текстът на тези песни толкова подробно, че да открие някаква поучителна нотка в тях, навярно би могъл някак да попадне на нея, но всички тези условни открития на цел в тези песни са по-скоро теоретични, а не фактуални.

Това, което е определящо в постмодерната музика, и най-вече постмодерните песни, е личното. Старите песни, от пре-модерната или модерната епоха, са необвързани с личното. В тях обикновенно героят е някой друг, който не се припознава с певеца, но дори и да са един и същ персонаж, целта на песента е различна от тези, които се пишат и пеят в постмодерната епоха на музиката.

Личното, и то по-скоро личността, е най-важното нещо в модерната песен. Певецът пее, за да сподели нещо със слушателите си, но това, което той желае да сподели, не е някаква мъдрост, някакво съобщение, а по-скоро самият себе си. Песните са излияние на личността, проявление на индивидуалността на певеца, който ги изпълнява, стига да ги е написал той.

Това се дължи на факта, че се е променило състоянието на публичните личности, на онези хора, които са известни на много други хора, и които биват слушани, и чути, от това мнозинство. Щом един човек бива слушан от много хора, значи това, което той казва, е някак важно - такава концепция има. А щом този човек казва това, което казва, чрез музика, което е изящно изкуство, което се възприема за ценно и прекрасно, и сложно и изкусно, то значи това, което бива казвано от този певец, който бива слушан от много хора, е МНОГО важно, или много ценно, или пък си заслужава да бъде чуто.

Знаейки, че това възприятие е такова, в миналото, в пре-модерната и модерната музика, тази известност се е използвала с някаква цел. Тази цел, естествено, е вече описана - поучаване, честване, скърбене. Но, тъй като начинът, по който светът се върти, фигуративно, се е променил с времето, от тогава насам нещата са се изкривили ужасно. Красотата, която бе така спомената и описана като неописуема от никой на никого, а само от самия възприемащ на самия себе си, се е превърнала, бавно, в някакво нещо, което някак се описва от едни хора на други хора.

Това, естествено, се дължи на множество процеси, повечето от тях ужасно смущаващи и дори потресаващи, но, накратко, да кажем, че има някаква стойност, която може да се извлече, от това да се дефинират нещата като красиви и като грозни. И това може да стане съвсем лесно, защото идва един човек, провъзгласен от самия себе си, или от някакви други хора, за експерт, и той казва: “Това е красиво. То е много ценно. Това е грозно. То не е много ценно.”

Този ‘експерт’ определя красотата на нещата, и се оказва, че нещата, които са красиви, са много по-малко от нещата, които не са. Това ги прави още по-ценни, и се създава изкуствена стойност, която не произлиза от самата красота на нещата, а от нечия оценка за тяхната красота. Субективното възприятие на един човек се превръща в обективно определение за мнозинството от хора.

Музиката, обаче, е по-трудно определима като красива или грозна, което се дължи на нейната особена природа. Както бе вече заявено, музиката е изначално красива, като всичко друго, но нейната красота е най-ясно изявена от всяка друга красота на света. За да се създаде изкуствена ценност в музиката, тогава, трябва да се направи нещо друго.

И така, ‘експертите’ са дошли и са започнали да си блъскат главите, една в друга, създавайки един странен тътен. Този тътен се е възползвал от бурните процеси в политиката и социалните настроения, и към музиката е била залепена лепенка, на която пише: “Индивидуализъм - изрази себе си!”

Музиката се превръща от нещо, което е служело за честване на някакъв велик и красив момент, което е служело за тъжно възпяване на завършека на нечий красив живот, от нещо, което е служело за споделянето на някакво знание, което е целяло да съхрани красотата на човешкия живот, в нещо, което се фокусира върху този, който я изпълнява, и този, който я изпълнява, става важен и красив - само той, обаче, а онези, които слушат, те губят своята красота, защото се извършва едно сравнение между тях и изпълнителя.

Ценни са хората, които са музиканти, и които могат да пеят. Ценни са те, защото тъй ги е определил ‘експерта’, и са ценни, защото те показват на другите хора някаква красота, която, за тези други хора, е недостижима, защото тази красота е единствено принадлежаща на тези певци или музиканти, понеже музиката им, песните им, са такива, които възпяват самите тях.

Този нарцисизъм върви ръка в ръка с индивидуализма. Едновременно с това, този индивидуализъм, който бе споменат, е много удобен уред за капиталистическото устройство, което се разстила из света, след завършека на модерната епоха. Какво прави капитализма? Предлага на човека решение за някакъв проблем. Това, само по себе си, не е въобще лошо, но капитализмът измисля проблеми. Създава нови. Превръща неща, които преди не са били проблеми, в проблеми.

С песните на постмодерната музика се създава именно такъв проблем. Певците, изпълняващи ги, изразяват себе си. Това себеизразяване е много великолепно, защото то ги отличава от чарковете в машината, които ги слушат. Тези чаркове, естествено, са хората, слушателите, които, макар и да биват насилствено хранени с индивидуализъм, с приказки, твърдящи, че да бъдат щастливи, те трябва да бъдат като някакви фигури, фантастични и невъзможни, че те трябва да бъдат някакви си (каквито не са), за да успеят в живота, за да извлекат стойност от всичко, което имат, са си все още хора.

Но, уви, тази програма, която ги бомбардира от всякъде с наставления, с правила, със задължения, които трябва да бъдат спазвани, и ги подтиска тъй ужасно, ги подтиква да търсят начин, по който да избягат. Музиката се явява това, и тя им дава възможността да се абстрахират от живота, макар и само за момент. Но и тя е покварена от слузестите пипала на системата, която мачка тези хорица. Певците, всичките, пеят за това как са богати, как са красиви, как имат някакви невероятни преживявания, и после хората си мислят за своите животи, как те не са красиви, не са богати, и нямат невероятни преживявания.

И тези певци продават някакви неща. Рекламират решения за проблемите, които те, самите, чрез своите песни, са убедили хората, че имат. За не-красивите, кремове за лице, грим, фитнес, специални прически, пластична хирургия, специални дрехи, и така нататък. За бедните, култура, която ги убеждава, че за да прокопсат, те трябва да се подложат на себе смилане, да бъдат направени на кайма от мелачката на системата, да се отдадат на ‘грайнда’, да работят по 100 часа седмично. За тези, които нямат преживявания, които са невероятни, те пробутват идеята, че за да се живее пълноценно, трябва да се правят определени неща. Да се ходи по клубове, по купони, да се занимават хората със специфични дела, които предразполагат към изживяването на невероятни събития, които да си заслужават да бъдат описани в песен.

Всички тези решения на тези проблеми са излишни, защото това, всъщност, не са проблеми. Не е беден човека, защото не работи достатъчно. Не би трябвало човек да е беден, ако работи по пет дни седмично, от 9 до 5. Не би трябвало човек да мисли, че животът му е лишен от интересни преживявания, защото преживяванията, всички до едно, са интересни, само че ‘експертите’ са определили кои са интересни и кои не са, кои заслужават да бъдат възпени, и кои не.

Не е грозен човек, защото има еди-каква си прическа, или защото има еди каква си кожа. Красивото, както бе споменато, си е красиво. Не може да бъде казано на човека X, от човека Y, че нещо е красиво, защото човека Y не вижда нещата както човека X.

Но, въпреки, че постмодерната музика е така жестоко обвита в тези проблеми, в тази ужасна паяжина, тя грозна ли е? Не, не е. Тя е красива, защото възпява живота на хората, и колкото и да са фабрицирани тези животи, колкото и да са изкуствени, в тях все може да се открие същинската красота. Но грозното е това, че съществуват ‘експерти’, които възприемат себе си като способни, и даже притежаващи правото, да кажат на хората кое е красиво и кое не е.

Библиография:

1. The Duchess (Margaret Wolfe Hamilton), “Molly Baum”, Project Gutenberg, 01/08/2007, https://www.gutenberg.org/ebooks/22214
2. Arthur Schopenhauer, “The World as Will and Idea (Vol. 1 of 3)”, Project Gutenberg, 27/12/2011, https://www.gutenberg.org/files/38427/38427-pdf.pdf
3. Платон, “Държавата”, Наука и Изкуство, Александър Милев, 1981, https://chitanka.info/text/44258-dyrzhavata