Sign in Subscribe
By G.E.M.Simov in University Essays —

Metaphysics: A Game with NO Rules, or...? | Buglarian | Essay

Metaphysics: A Game with NO Rules, or...? | Buglarian | Essay

първоначално писано през, и публикувано около година след, 2022

Играта

За да се започне начинанието, което се предприема, трябва да се направят няколко пояснения. Тези пояснения, сами по себе си, ако бъдат абстрахирани от абсолютно всяко нещо, биха могли да бъдат просто твърдения, но тъй като тези пояснения са част от нещо - това нещо бидейки този текст - то тогава тези пояснения не са просто пояснения.

Тези пояснения са уточнения. Тяхна цел е да добавят някаква яснота в разбирането, или в концепцията, за това, за което ще се говори в този текст. Естествено, същинското разбиране или самата концепция за темите, които ще се обсъждат, ще си останат непроменени, най-вероятно, но за продължението на този текст, и за периода на неговото чете, както и обсъждане, тези разбирания и концепции ще започнат да се третират като такива, а не иначе.

Това ще рече, че всяко разбиране, което се притежава от човека - бил той четящ този текст, бил той пишещ го, или бил той необвързан по никакъв начин с него - е изцяло негово и напълно уникално. Всъщност, тази пълна уникалност трябва да бъде пояснена. Уникалността, за която става дума, не е всъщност уникалност в смисъла на нещо, което е напълно различно от всяко друго нещо, а по-скоро в смисъла на нещо, което е отделено от всяко друго нещо.

Различията присъстват в това разделение, естествено, но е съвсем възможно и тяхното отсъствие. Уникалността на една концепция, на едно разбиране, не се обвързва с различието ѝ от всяка друга концепция, а с това, че тази концепция е всъщност изградена по начин напълно различен от който и да било друг начин, по който бива изградена друга концепция.

В случая се има предвид човешкото преживяване, или по-скоро човешкия живот, който оформя всяко разбиране и всяка концепция, с която един човек борави. Всеки човек бива подложен на различни неща, били те източници на знание, били те преживявания, били те взаимоотношения с други човеци, и чрез тези подлагания един индивид, един човек, оформя своите разбирания и концепции.

Тези разбирания могат да са силно повлияни от чужди разбирания, които са били споделени или предадени на индивида, но те все пак остават негови, като тази тяхност е напълно уникална. Дори и един родител да предаде всяко свое знание на своето дете, дори и родителят да вложи страхотно усилие в обяснението на всяка концепция и всяко разбиране, които се е заел да предаде, неговото дете ще изгради свое собствено разбиране, и ще има свои собствени концепции. Напълно възможно е те да съвпадат с тези на родителя, било то само за известно време или за целия живот на това дете, но е и напълно възможно да се разминават дори и от момента в които разбирането бива предадено.

Тук се спотайва това разделение, което бе споменато. То е ключовото нещо тук, а не различието, тъй като различието не е определящо за уникалността, която бе спомената. Всеки един човек съществува в два свята, едновременно, и е възможно това двойнствено съществуване да е неосъзнато.

Първият свят ще бъде наречен общ. Този свят е обективно реалният свят, това е действителността, която е съществувала преди раждането на човека, която ще продължи да съществува и след неговата гибел. Това е реалността, така да се каже, която се споделя от всички живи и неживи хора, която е, в своята тоталност, непознаваема за индивида, дори и за цялото човечество.

Вторият свят е личният свят. Това е светът, който се появява в момента на раждането на един човек. Възможно е и да не е така, възможно е и да се появява по-късно, когато този човек придобие своята самоосъзнатост, но личният свят е изграден от всяко нещо, присъствало в живота на този човек, най-вече от спомени. Ако има спомени от момента на раждане, или преди момента на себеосъзнаване, то тогава от тези спомени е започнал личният свят.

За разлика от общия свят, личният свят е напълно уникален, тъй като преживяванията на всеки човек са различни, било това различие базирано на напълно мизерни фактори - като например различие в местоположението от сорта на 25 сантиметра или особеността на това, че възприеманото от един човек е различно от това, възприемано от човек до него - най-малкото факта, че единият човек вижда другия, и обратното, но не вижда самия себе си.

Тази уникалност на личния свят се обвързва именно с уникалността на разбиранията и концепциите, които биват притежавани и с които се борави от хората. Личният свят се крепи от тези концепции и разбирания, а общият свят не е по никакъв начин обвързан с тях. Личният свят е зависим от нещо (човека, който го е изградил несъзнателно), докато общият свят е напълно независим и неподлежащ на концептуални промени.

Но има необходимост от припоркиване между двата свята, тъй като как би могъл да съществува един човек? В действителност има припокритие, което се дължи на опознаването на частица от общия свят и нейното прибавяне към личния свят. Това е труден процес, който бива олеснен от други човеци, които предоставят своето знание на по-новите, за да могат тези по-нови да взимат участие.

Както бе споменато, обаче, по-новите ще разберат това, което им е давано от по-старите по различни начини. Как, тогава, може да се стигне до общуване и разбиране между тях? Най-добрият пример би бил езикът. Когато един човек се роди, той, може да се каже, не е човек. Обаче този човек бавно става човек, и една от първите стъпки към това е усвояването на език.

Езикът е концепция, както и нещо, което подлежи на разбиране, и всеки човек има свое собствено разбиране за езика, както и своя собствена концепция за него. Освен това, езикът на всеки човек е коренно различен, тъй като в езика влизат думите, които се използват от човек и са му известни, но не само те, а и изобщо начина, по който те се изговарят и по който се разбират.

Въпреки това, обаче, хората, говорейки един и същ (условно) език се разбират. Защо става така? Защото хората са наясно, подсъзнателно, че е възможно да не бъдат разбрани, и поради тази причина подхождат по начин, който да увеличи шансовете им да бъдат разбрани. Има множество фактори, които да допринасят към разбираемостта на езика, използван от един човек, но най-основният е следният:
Придържането към правила.

Всеки език си има някакви правила. Те могат да са описани някъде, но могат да са и неописани, да са някак интуитивно заучени. Чрез спазването им, хората, говорещи на този език, могат да познаят, че се говори този език, и вследствие могат да разберат какво се казва. Измежду тези правила се таят и значенията на думите, което пък означава, че има някакво правило за всяка концепция и за всяко разбиране.

Но тук идва ключовият момент - придържането към тях.

Тези правила - значенията на думите, това как бива да се подредят те в едно изречение - това са правила, към които хората се придържат, защото се е стигнало до едно неизречено съгласие. “Аз ще говоря така, ти също ще говориш така, и думите, които аз казвам ще имат такова значение, а думите, които ти казващ, ще имат същото значение.”

Та, тогава, щом това се посочи, може да се пристъпи към поясненията. Първо, трябва да се посочи това - играта - и да се каже какво е тя. Да се посочи едно разбиране за нея, което ще бъде използвано в този текст, за да може да се стигне до разбиране между писателя и читателя, за да може пък да се каже каквото ще се казва.

Какво, тогава, е значението на думата игра? Какво е играта, концептуално, по какъв начин изобщо се разбира тя?

Тук се среща едно затруднение, тъй като играта, подобно на езика, не е обяснена на хората. В детството си, един човек разбира, че си играе, защото така описват действията му. Негов родител казва: “играй си” или пък казва “той си играе”, и това, което се прави от този човек (все още дете) става играене. Какво, всъщност, прави това дете, за да е то игра? Няма точен и конкретен отговор.

Дори и когато едно дете започне да играе с други деца, това дете едновременно играе, но и не играе. Да вземем “Криеницата”. Криеница се играе. Но, всъщност, докато играе един човек криеница, той не играе, а той или се крие или търси. А криенето и търсенето - това не са неща, които да са обвързани с играенето. Човек може да търси храна, например, което може би не е игра. Човек може да се крие от някое опасно животно, което пак може и да не е игра.

Тогава как се познава кое действие е игрално, и кое не е? Дали има, всъщност, някаква разлика между играенето и между не-играенето? Дали можем да отговорим на този въпрос чрез дефиницията на думата ‘игра’? Или пък трябва да прибегнем към дефиницията на думата ‘играе’?

Възможно е да помогне. Според Оксфордския речник, играта е дейност, в която се участва за развлечение. Отново според този речник, играенето е участието в някаква дейност с цел развлечение и удоволсвтие, а не със сериозна или практическа такава. Това, привидно, създава много удобно разпределение на нещата, които са игри, и на нещата, които не са.

Но точно в това се появява проблемът, заради който проблем трябваше да се направят онези пояснения. Да, в действителност играта е за развлечение и удоволствие, наистина това са целите на играенето, и все пак това не е достатъчно обяснение. Защо не е? Защото всеки човек третира нещата по различен начин, което пък се дължи на различните разбирания, концепции и преживявания, които всеки човек има.

В личния свят на хората, играта има свое значение. Това значение може да е много различно от значението на играта за другите хора, както могат всички концепции и разбирания да бъдат различни и уникални, но се появява сложност. Играта, която беше дадена за пример, изисква участието на повече от един човек - трябва да има поне един криещ се и един търсещ.

Това означава, че подобно на езика, играта трябва да бъде някак съгласувана между всички свои участници. Трябва да се достигне до консенсус между всички играещи, за да могат всички те да вземат участие в играта и, потенциално, да се развличат чрез нея. Как се достига това съгласие? Чрез уточнението на правила.

Всяка игра си има правила. Дори и игрите, които не се играят от хора, от разумни създания, способни на това да разберат каквото и да било. Например малките лъвчета си играят, макар и да нямат възможността да сформират концепция за това какво е играта. Въпреки това, обаче, те игрят. И тяхната игра има правила - те се боричкат, бият се, но не се нараняват. Правилото е да не се застрашава живота на който и да е от играчите.

Та значи играта е някаква съвкупност от правила, съпроводени от действия, чиято цел е развлечението. Може да се каже, че това е правилото на играта - тя трябва да бъде за развлечение. Тук се проявява истински странното, а именно фактът, че някои игри не се играят за развлечение.

Има такива игри - които уж са игри, уж целта им е да предоставят развлечение на хората, които ги играят - но всъщност те не са направени с такава цел. Пример за това биха могли да бъдат всички игри, включени в хазартната категория, но това не е точно. Някои игри, които могат да се играят като хазартни - например зарове, или такива, които използват карти - са си игри, с цел да предоставят развлечение на играчите. Но други хазартни игри са осмислени от една цел, която е различна от достигането на развлечение.

Освен това, някои игри, които са за развлечение, могат да се превърнат в сериозни цели, които вече не се играят за развлечение. Това би била професионалната фаза на която и да била игра - примерно футбол, или шах, или дори компютърните игри. Всички те са замислени и създадени с целта да се извлече развлечение от тях, но това основно правило на играта се нарушава, когато тези игри биват играни с цел, която е различна от развлечението или удоволствието.

Те, обаче, пак си се наричат игри, макар и да са сериозни и с продуктивна цел. Щом могат неща да се правят със сериозна цел, която е продуктивна, въпреки че не е била такава целта им в началото, то тогава могат да се правят неща с развлекателна и удоволствие носеща цел, макар и да са били измислени с цел да бъдат сериозни и продуктивни.

Хората могат да се занимават с дърводелство, което е дейност третирана като сериозна и практическа, с цел да си доставят удоволствие и да се развличат. Следователно няма нещо, което да не е игра. Всяко нещо, изглежда, е игра, стига да се подходи към него игрово.

Метафизиката

Щом се стигна до този момент, и на всяко нещо бе придадено игрово битие, то тогава какво остава да се каже? Метафизиката, бидейки нещо, което може да се прави от хората, бидейки някакво действие, тогава става игра.

Но каква игра точно?

Както беше споменато по-рано, една игра има правила. Тези правила са единственият начин по който тази игра може да бъде достъпна за множество от играчи, които да играят заедно, и то на тази игра. За да може да се посочи едно правило, то трябва да бъде концептуализирано, да бъде разбрано, поне от посочващия го, и да бъде описано.

Метафизиката, тогава, се озовава в една странна позиция. Ако всяко нещо може да бъде игра, стига да се подходи към него по такъв начин, то тогава какви са правилата на тази игра? И, не е ли всъщност по-важно за една игра това тя да има правила, отколкото тя да бъде игра?

Може би е точно така. Когато някой предложи другиму да играят на някаква игра, въпросът на този, комуто е предложено, е най-често: “как се играе на това?”, което пък е запитване относно правилата на играта. Въпросът не е: “това игра ли е?”, защото щом е предложено играенето на тази игра, то тогава това е игра - въпросът е как се играе на нея.

Метафизиката, следователно, може да бъде наречена игра. Но как се играе на метафизика? За да може да се обясни правилника на тази игра, трябва да се разбере какво е метафизиката, а това, пък, е някаква трудоемка задача, тъй като, привидно, значението на метафизиката се е изменило с течение на времето.

Може би може да се използва значението, предоставено ѝ от Аристотел, но той, всъщност, ѝ придава четири значения, и даже не я споменава по име. Може би трябва да се използва значението, което ѝ е придадено от сходността ѝ с други думи - например мета език или мета физиология, които загатват за някаква отвъдност?

А може би метафизиката не се нуждае от някакво такова определение, или изобщо от дефиниция, тъй като нейната материя е всеобхватна? Не е ли някак приложимо това предложение? Изглежда, като че ли концепцията за нещата, които биха могли да бъдат предмети на метафизиката - основната природа на действителността, първичните принципи на битието, идентичността, промяната, време, пространство, необходимост, последователност, възможност - е такава, която в себе си съдържа всичко, което може да бъде помислено.

Но това, всъщност, важно ли е? Необходима ли е сигурност в това отношение, когато игрите притежават гъвкавост, която гъвкавост им позволява да се отметнат от необходимостта си да спазват конкретни правила?

Това е то. Всъщност, всяка игра има някакви правила. Тези правила, обаче, не е необходимо да са универсални, и даже би било неудачно да са универсални, поне в някои случаи. Важното е, че има правила, които правила се спазват, за да се играе играта. Какви са те, обаче, се определя от самите играчи.

Пример може да се даде с игра на Монопол (Monopoly). Тази игра, според правилата си, се играе от няколко играча, които избират фигурки, които да ги представляват, и местят фигурките по полета на игрална дъска. В тази игра има една листовка с правила, но, всъщност, тези правила не са задължителни. Няма нищо, което да задължава хората да ги спазват, а и играта, която играят, няма да не бъде Монопол. Едно правило, което може и да не се спазва, а може и да се променя, а може и изобщо да не фигурира, е това, което определя редът на играене.

Играчите на Монопол трябва да се подредят, по някакъв начин, за да могат да играят играта. Трябва да има първи, втори, трети, и още толкова редни, докато не свършат играчите, след което започва да се повтаря редът от първи до последен. Но как се решава това? Монополската листовка с правила казва как може да се реши този проблем, но пък играчите не трябва да го решават по точно този начин. Те могат да решат, че редът на игра ще бъде определян от възрастта на играчите, или пък от позицията на първите букви от имената им в азбуката, или пък могат да играят на друга игра, за да решат кой ще е пръв, кой втори.

Или пък могат да решат дали да използват специфично правило, което правило може и да не присъства въобще в листовката. Примерно, когато някой играч попадне на полето “Безплатен Паркинг”, този играч да получава всички пари, събрани чрез такси. Или пък може да се измисли правило, според което да трябва да се плати някаква сума пари, дори и полето да се нарича “Безплатен Паркинг”.

Игрите, макар и голяма част от тях да идва с някакъв правилник, не са задължително играеми само с правилата, описани в тези правилници. Следователно, тези игри могат да бъдат играни както играчите си пожелаят, с каквито и правила да искат.

Как, тогава, може да бъде отнесено това към Метафизиката? Може да се каже, че Метафизиката ИМА някакъв правилник, било то листовка или дебел том, който да съдържа в себе си правилата за игра на Метафизика, но е напълно възможна играта на Метафизика и без знанието на тези правила. Все пак, един човек може сам да си измисли правила, тъй като играта изисква просто правила, а не някакви конкретни правила.

Обаче остава един въпрос, който продължава, подобно на плъх в библиотека, да гризе страниците на правилника. Какви са, всъщност, правилата на играта на Метафизиката? Както беше споменато, игрите идват с някакъв правилник, който може да бъде игнориран… Но него го има. В случая на Метафизиката, какъв е този правилник?

Има ли го изобщо?

Когато се разгледат нещата, с които Метафизиката борави, и начина, по който се борави с тях, може да се направи едно заключение. Привидно всеки, занимавал се с Метафизика, всеки, който е взел участие в играта на Метафизиката, е изготвил свой собствен правилник. Бил той Хегел, бил той Декарт, бил той Тома, бил той дори Аристотел - всички те са ‘написали’ свои правилници за игране на Метафизика. Други, пък, са взели чужд правилник и са го променили, за да е подходящ за тях самите, точно както играчите на Монопол решават дали искат или не искат да спазват някои правила, и дали искат да добавят нови.

Но Метафизиката, привидно, не е като другите игри. Тя си няма правила, което я прави особена, защото хем в Метафизиката се търсят първопричините, хем може да се каже от някой, че няма първопричини, и това пак ще е Метафизика. Изглежда, като че ли няма правила в играта на Метафизиката…

Или пък правилата на тази игра са обвързани с откриването им?

Източници:

Subscribe

Get mail for new publications. Paid members gain access to additional publications.
gunga@example.com
Subscribe