първоначално писано през, и публикувано около година след, 2021;
представлява кратичко представяне на текст с цел разглеждането му по време на семинарно занятие

В това представяне ще се разгледат книга първа и книга втора от “Никомахова етика”, с цел да се посочи какво и как е било разбрано от текста, какво не е било разбрано, и да се зададат въпроси относно текста.

В първа глава...

на първа книга, Аристотел заявява, че изглежда като че ли всяко изкуство, знание, действие и избор са насочени към постигането на нещо добро. Не се пояснява какво е това добро нещо, след което казва че има разлика в целите. Но преди това казва, че към доброто е насочено всичко.

Това води до мисленето, че целта е доброто нещо. Обаче, като има различни цели, има различни добри неща. Оказва се, че някои цели, доколкото може да се предположи от текста, са дейности, а други са дела, и делата са отвъд дейностите, заради което се смятат за по-добри.

После става ясно, че има много действия, изкуства, занаяти и знания, които имат много цели, и са подчинени едни на други. Тези, които са най-главни, имащи много по-низши цели, подчинени на тях, са за предпочитане пред другите, тъй като по-низшите се преследват заради по-главните.

Във втора глава…

на първа книга, Аристотел заявява, че най-голямото добро, ако доброто е цел, ще да е политическото изкуство, тъй като то определя какви знания са нужни и колко се изучават, и нему са подвластни най-ценените умения. Пояснява се също дали доброто е добро за самия човек, или за общността, града. И доброто, в името на града, е по-божествено, по-добро, от това в името на самия човек.

В трета глава…

на първа книга, Аристотел заявява, че не се търси еднаква точност във всичко, като пояснява, че от добри неща за мнозина са произтекли вреди. След това Аристотел сам се улавя в несъответствие, като твърди, че като се говори за неща от този вид, макар и да не е напълно ясно за какъв вид неща изобщо става дума, трябва да се излага истината сбито и в най-общи черти. За жалост, той това не изглежда да прави, тъй като следващия параграф придава усещането за лутане из гори тилилейски.

Започва да прави твърдения, че образованите хора търсят точност във всичко, докъдето природата на всяко нещо позволява. Обаче е присъщо на човек добре да съди само това, което познава, и за всяко нещо трябва да има различен образован човек, който да го съди, понеже го познава. Това всичко води до твърдението, че младия човек не може да слуша политическа философия, защото му липсва опит, и защото дори и да слуша, няма да му послужи знанието. Появява се правилност в начина, по който се преследват целите. Ако те биват преследвани страстно, то значи не се преследват както трябва, тъй като Аристотел определя това като недостатък.

От къде се появи тази представа, че начина на преследването на някои цели е по-лош от други начини? Не беше ли целта, сама по себе си, добра, и заслужаваща си преследвана? Разбирането тук се губи, тъй като не е ясно защо е недостатък.

В четвърта глава…

на първа книга, се започва наново. Открива се към какво се стреми политическото изкуство, от практическа гледна точка, и това е щастието, а съгласие е достигнато между образованите и невежите, че да живее човек добре и да се справя е равносилно на това да е щастлив. Обаче, като се зададе въпроса какво е щастието, няма съгласие.

Преди да започне да разглежда най-популярните мнения за това що е щастие, Аристотел се уповава на Платон и въпроса дали се върви от или към началата. Той обявява, че ще се почне от познатото, ама не е толкова лесно, защото познатото е разделено на две. Какво е познатото на нас и какво е познатото по принцип - не става ясно, но се почва от първото.

Аристотел тогава заявява, че е хубаво слушателя да е възпитан в съответните навици (явно за политически навици става дума, но е малко мъгливо), преди да започне да слуша, та да не се нуждае от обяснения защо. Не е пояснен втория вид хора, но се счита, че става дума за тези, на които е нужно обяснение защо. После се дават думите на Хезиод и третия вид хора бива обявен за безполезен.

В пета глава…

на първа книга се въвеждат три типа живот - този, отдаден на удовлоствията, политическият и умозрителният. Почти на момента Аристотел обявява първите два живота, и това, което преследват, за неуспели да открият същинското щастие. Удоволствието се приписва на добитък, а политиката на тези, които се опитват да докажат, че са добри, но всъщност не са.

Появява се и понятието добродетел. Естествено, не се пояснява какво е това нещо, но се заявява че, макар и привидно по-висше (от удоволствието, предполага се), добродетелта е несъвършенна, защото може да се припише на страдащ или търпящ нещастия човек.

Споменават се тези, които печелят пари цял живот, и техния живот се обявява за приет като непритежаващ целта към щастието, тъй като богатството не е добро.

В шеста глава…

на първа книга, Аристотел започва да обяснява, най-накрая, какво е доброто, но после спира и казва, че това, дето е казал, е достатъчно по въпроса, макар и да не е. Тоя заявява, че истината е добро нещо, като се обосновава, че между две скъпи за човек неща, той трябва да предпочете истината.

Споменават се качеството и отношението, но се фокусира темата върху същността, като тя се сравнява с доброто, и се прави заключение, че не може да има едно всеобщо добро, тъй като има много категории, както и много знания. Има цял един параграф, който е напълно неясен, в който присъства “нещо само себе си”, определение за човека, и как определението не се различава ако е за човек сам по себе си или за отделно човешко същество, и че това важи и за доброто.

Допълнително, доброто не е добро, защото е вечно, тъй като и нетрайното добро е също толкова добро. Започва оплитане, което само ще се влошава. Доброто се разделя на две - има добри неща, които са добри сами по себе си, и някакви добри неща, които са добри заради другите добри неща. Добрите неща, сами по себе си, кои са? Тези, които се преследват заради самите тях? Аристотел не отговаря на този въпрос, а и на множество други, и просто казва, че туй то, други философии да се занимават.

Предлага се, че да се знае какво е доброто би помогнало, както е в действителност, но Аристотел казва, че да се познава доброто няма да помогне, тъй като ще се прескочи знанието, а и на много хора им е не-нужно знанието за доброто.

В седма глава…

на първа книга се извършва връщане към търсеното добро, а именно целта на някакво действие или изкуство. За най-съвършенна цел се обявява щастието, защото винаги се избира то заради самото него, и защото всяка друга цел се избира заради щастието. Добавя се, че щастието е самодостатъчно, понеже и доброто, ако е съвършено, е самодостатъчно.

После се открива присъщото нещо на човека, и се определя като разума, и се приема във второ со си значение, което е притежаването на разум и мисленето му. Изяснява се, отчасти, че човешкото добро, което май за пръв път се споменава, е действителността на душата в съответствие с най-добрата и съвършена добродетел през целия живот на човека. Много ясно става, както се вижда, направо като да гледа човек през стена.

Аристотел напомня за необходимостта от търсене на точност в зависимост от предмета, за чиято точност се говори. Също така казва, че началото е повече от половината работа, и че много въпроси са обяснени. Но не изглежда да е така, тъй като от началото на “Никомахова етика” има повече въпроси, отколкото обяснения.

В осма глава…

на първа книга се дърдори за щастието, отново. Изведнъж се съобщава, че добрите неща се делят на три, макар и да беше, по-рано споменато, че имало два вида добри неща. Тези нови три са доброто на външните блага, на доброто на душата и на доброто на тялото. Аристотел заявява, че най-добро било доброто на душата, това бидейки дейности и действия, свързани с нея.

Пояснява се, че има много разбирания за щастие, и щастието като добродетел, е неадекватно, поради причини, вече обсъдени. Още не е ясно какво е добродетелта, за жалост. После удоволствието, като съставка на щастието, се отрича, тъй като за простолюдието приятните неща, които не са добри по природа, и приятните за ценителите на красивото неща, които са добри по природа, има конфликт.

И после се стига до заключението, че щастието е едновременно най-добро, най-прекрасно и най-приятно. После излиза, че това разделение на три неща, направено в началото на главата, всъщност е напълно ненужно, тъй като щастието се съставя и от трите вида добро, и човек не може да е щастлив без трите вида добро едновременно.

В девета глава…

на първа книга, се запитва как се постига щастието, и после запраща част от въпроса в някоя бездна, обявявайки, че е нужно друго изследване за откриването на неговия отговор. Аристотел казва, че щастието не е случайно, и че то се постига с добродетел, което съответства на определението на щастието, човешкото добро, което бе открито малко по-рано в текста. По този начин се и доказва, че политическото изкуство има най-добра цел, защото тя е да прави от гражданите семейство(сой).

Децата и животните не могат да бъдат щастливи.

В десета глава…

на първа книга, се обявява, че човек е щастлив, вследствие на своите дейности. Човек, вече щастлив, не може да стане нещастен, заради случайност, понеже той, дори и в трудности, все ще бъде благороден и великодушен. Какво ли означават тези думички, не се пояснява. Щастието трудно се отнема от щастлив човек, тъй като той не би бил склонен към промяна.

Аристотел решава, че, макар и да се е зачудил дали човек е щастлив само след като умре, и дали мярката за щастие продължава да се движи, след неговата смърт, ще се наричат тези от живите, за които се отнася казаното и ще се отнася занапред, блажени. Какво ли е блажен човек, не се казва, защото пак се спира обсъждането по въпроса.

В единадесета глава…

на първа книга се хвърля едно копие, което нанизва проблема от предишната глава, точно в сърцето. Мъртвите, ако са били нещастни приживе, не могат да станат щастливи след смъртта, и, подобно, ако са били блажени, не може да им се отнеме блаженството след смъртта, защото за тях всичко е много смътно и незначително, понеже са мъртви.

В дванадесета глава…

на първа книга се установява, че щастието е похвално и тачено нещо. После пак се препраща въпроса към някого другиго, който се е занимавал с похвални слова.

В тринадесета глава…

на първа книга най-накрая се започва търсенето на това, какво е добродетел. Посочва се, че политиците се занимават с добродетелта, но не с повече от необходимата му точност. Човешката добродетел е душевна, а не телесна.

Първо се пояснява, че душата има разумна и неразумна част. Добродетелта на неразумната част не е само човешка, пък и е активна по време на сън, когато щастието или нещастието не се проявяват много видно. Тази неразумна част е по природа противна на разума, и те са в конфликт, като тя също кара невъздържаните хора да правят неразумни неща, но здържаните и благоразумните хора могат да я накарат да се подчини на разума.

Излиза, че има две такива неразумни части на душата. Една, която се храни и расте, и друга, която се противи на разумната част на душата. Но тогава и разумната част на душата е двойнствена, отсъжда Аристотел. После той казва, че и добродетелта се разделя на две, на мисъл и на характер, и тъй свършва първа книга.

--

В първа глава…

на втора книга, Аристотел заявява че има добродетел на ума и добродетел на характера, и че добродетелта нещо, което може да бъде възприето и усъвършенствано от човека. Те не принадлежат на човека по природа, а са придобити. Добродетели се добиват, в следствие на това какви действия извършва човек, и определящо значение има това дали още от малки хората са свикнали да правят нещата по един или друг начин.

Във втора глава…

на втора книга се обявява, че целта на това изследване не е някакво знание. Затова уж се разглеждат няколко въпроса. Трябва да се действа в съответствие с правия разум. Потретва се твърдението, че трябва се дава обяснение в най-общи линии, и после като че ли се игнорира, за Н-ти път. Самата действителност, самия факт, че човек се свързва с една добродетел, му позволява по-лесно да извършва действията, които могат да бъдат определени като свързани с тази добродетел. Освен това човек трябва да е умерен във всичко, иначе дори добродетелите губят доброто си.

В трета глава…

на втора книга се извежда твърдението, че добродетелта е свързана с удоволствието и страданието. Използва се думата качество, без да е ясно какво е това нещо, и се казва, че качеството е придружено от страдание или удоволствие. Естествено, както бе споменато, яснотата е била заровена някъде далеч, и има няколко странни и неразбираеми параграфи, но пона накрая има едно изречение, което може да се използва, за да се замаже пробойната.

Добродетелта от този тип, макар и неизвестно какъв тип добродетел, е способността да се извършват най-добрите дела, които явно имат различни цели, във връзка с удоволствията и страданията, а порокът, нова думичка, несрещана досега, - да се прави точно обратното. Какво е това обратно нещо, трябва да се попита самия Аристотел. Изведнъж целта изгуби добротата си, тъй като се намести това нещо, наречено порок, и понеже то явно е противоположното на добродетелта, целта вече не е нещо добро, защото не води до щастието. Но може и да не е баш така, но, като не е ясно що е то порок, тъй ще се мисли, до появата на обяснение или края на текста.

После, вместо да се разбере за какво става въпрос, макар и предполагаемо страданието и удоволствието, Аристотел започва да обяснява, че има три неща, които са преследвани, и три неща, които се избягват. За тези неща повече не се говори в параграфа, но пък се споменава, че във връзка с тези шест неща и добрите и лошите хора са склонни да вършат нещо - добрите правилното, лошите погрешното. Някак това се прелива в удоволствието, което е общо за всички същества.

Аристотел намеква, че достойното и полезното са по принцип неприятни, но удоволствието прави така, че те да се струват приятни за хората. После заявява, че има значение дали се изпитват радост (удоволствие) и страдание по правилен или неправилен начин. Не беше загатнато, че има неправилен начин по който да се изпитват тези неща, а че може да се прекали с тях. Изобщо не е ясно.

Самодоволно се заявява, че по тези въпроси е било казано достатъчно, макар и да не е, и пояснява какво е добродетелта, а именно: Удоволствия и страдания, макар и това да не са действия сами по себе си, от които възниква, расте и се разваля, както и предмет на нейното действие са същите действия, от които е възникнала.

В четвърта глава…

на втора книга Аристотел обявява, че добродетелите са различни от изкуствата, тъй като произведенията на изкуството имат ценност само в съответствие с какво качество са изработени, докато делото е добро, защото го извършва човек свързан с добродетел. Следователно, делата са такива, каквито биха били, ако ги бе извършил такъв човек, стига да са извършени по начина, по който би ги извършил такъв човек.

Човек да говори и да мисли, че е философ, не става добър човек. Това предполага, че философите, същинските, са все добри хора.

В пета глава…

на втора книга пак се разглежда какво е добродетелта. Аристотел започва наново да бълва някакви понятия, необяснени и досега неопределяни по начина, по който изведнъж ги определя. Душата имала три части. Хубаво, поне, че веднагически дава обяснение. Страстите са всички чувства, съпровождани от болка или удоволствие, с други думи всички чувства. Способностите са това, което позволява на хората да изпитват чувствата. Качествата са неща, които определят мярката за отдаване на страстите.

Той предполага, че добродетелите са част от тази троица, и ги намества при качествата.

В шеста глава…

на втора книга Аристотел тръгва да определя какъв вид качество е добродетелта. Уточнява, че добродетелта прави нещото, на което е добродетел, добро, както и дейностите или действията на това нещо, добри. Ще се определи вида на качеството по природата на добродетелта. Като че ли несвързано той пояснява, че всяко, непрекъснато и делимо, нещо може да се може да се обособи на по-голямо, по-малко и равно, според самото себе си и според един човек, като равното обособение не винаги е еднакво според самото нещо и според човека.

Аристотел извежда, че добродетелта на характера е така обособима. Също така обособима е и добродетелта в действията. Следователно, тя е някакво качество за осредняване, като тази среда е определена от разума на на човек, сам за себе си. Освен това, добродетелта е среда между два порока. Допълнително, има някои действия, чиито извършване е грешка само по себе си, и за тях няма среда.

В седма глава…

на втора книга Аристотел заявява, че има много видове прекомерно или недостатъчно действие, което да се отклони от средата, като всяко по различен начин се отклонява. Дават се много примери, но все се казва, че ще се разгледа по-нататък. На края на главата се споменава, че ще се говори за двете значения на справедливостта.

В осма глава…

на втора книга се казва, че двете крайности, пороците, са в конфликт един с друг, както и с добродетелта, и че при сравнение с прекомерността, добродетелта изглежда като недостиг, а в сравнение с недостиг, добродетелта изглежда като прекомерността, защото тя е по-голяма от недостига, но по-малка то прекомерността.

Освен това Аристотел обяснява, че макар и да са противоположности както един с друг, както и със средата, някои пороци се противопоставят по-често на добродетелта, а други по-често с другия порок. Дадени са две причини.

Едната причина се дължи на това, че някои прекомерности, до които средата е по-близо, отколкото средата е близо до недостига, не изглеждат толкова порочни в сравнение с другия порок, както и обратното. Това произтича от самото нещо, което се разглежда. Другата причина е към какво е по-предразположен човек по природа.

В девета глава…

на втора книга Аристотел казва, че е трудно човек да бъде добър, и съветва вместо да се мъчат хората да са добри, да избират по-малкото зло, защото нали може да се правят порочни неща, стига те да не са по-порочни от другата им крайност. След това казва, че трябва от крайностите, в които човек по-лесно изпада, да се отдръпне той, за да достигне средата.

Трябва да се пази човек от насладата и приятното. Пак се набляга на това, че е трудно да бъде човек добър, и заявява, че всъщност хората порицават само тези, които се отдават на крайностите прекалено сериозно, стига да бъдат забелязани. Пояснява, че е трудно и да се прецени дали друг се е отклонил от средата значително.