Tsotscho Boyadjiev's numerical model of the Ancient Universe | Bulgarian | an Essay

първоначално писано и публикувано в периода 2021-2024

Цочо Бояджиев (от сега нататък Ц.Б.) започва текста с твърдението, че дългия период време между античността и съвремието не трябва да влияе на възприятието и начина на третиране на тогавашните философи, а, напротив, трябва да се полага усилието, за да може да се разбере смисъла на онова, което се казва от тях. Това, което трябва да бъде разбрано, е съждението: “Съществуващото е число”

Съвременната историко-философска гледна точка, според Ц.Б., е, че по този начин се изразява субстанциалното съдържание на действителността чрез нейните количествени определения. След това, обаче, той заявява, че е твърде отвлечено и непластично.

Дава се цитат на Никомах, в който се заявява, че обозначаването на числата се случва по човешка договореност и установление, а не природно, тъй като естествения начин би бил да се изобразяват всички единици във всяка вещ, след което Ц.Б. пояснява, че питагорейците са изписвали числата чрез геометрични фигури, давайки няколко примера.

Разкрива се, че питагорейците всъщност са наричали числата определения, horei, тъй като тези определения, бидейки числа, са събирали в себе си самите вещи, и са били техните предели, а самите числа са били свързани с някоя специфична вещ, като например числото 250 е било това на човека, защото с 250 единици, наредени по специфичен начин, се получава изображението на човек - предела на човек, неговите граници.

Придава се битие-съграждаща функция на тази граница, и самото число, като тази граница, е самото битие на съществуващото, тъй като в самата граница е битийната цялост на обхванатото от нея. Обаче, Ц.Б. казва, че самия Аристотел е имал затруднения при еднозначното определяне на начина по който питагорейците са мислили отношението между числата и вещите.

Самата граница, макар и да е част от самата вещ, която определя, тя също така и не е вещта, а някакъв вид отрицание, което показва, че вече пространството отвъд нея не е вещта. Ц.Б. Заявява, че числото е същностна граница, предел на определената от него вещ.

Но, освен това, е и него. Числото е видът на вещта, ейдос, както и нейната структура, логос. Числото е, за древните гърци, “определение” на битието в двоен смисъл - на ейдос и на логос. Ц.Б. заявява, че разглежданата фраза обяснява, че всяко нещо има своя конфигурация, релеф и неизменна структура. Числото е единство-на-множествеността, според Евклид, и всяко съществуващо нещо е и то такова.

Числото, освен това, което е, е и качество. Това негово квантитативно и квалитативно “изражение” на битието го прави ейдос. Това, спред Ц.Б., позволява да се обяви за архаична ейдетическата аритмологията на Платон, както и питагорейското учение за фигурните числа.

Започва да се разглежда генезиса на античната аритмология. Питагоровата мисъл за числовата структура на вселената се зародила, вследствие на емпирически наблюдения, слушането на звуци, произвеждани от различни по големина чукове. Използва се цитат на Чанышев: “разпростиране на частното знание към общото”

Обаче това не било то, казва Ц.Б., и дава пример чрез Стобей - питагорейците измислили числото, след като наблюдавали небесните тела, и, по-точно, съзвездията. Според Аристотел, те мислели, че пустотата на небето била границата, защотото между небесните тела има пустота - тя ги разграничава. А в небето има числа.

Това е основата на представата, че всяко нещо има свой небесен прототип. Заради това нормалният начин на познаване на човека е такъв - вглеждане в небето, където са вечните архетипи. Небесната музика, от която всеки човек е част и еманация. Аритмологическата същност на нещата се промисля чрез “умно” съзерцаване и “умно” вслушване в парадигмалните небесни фигури и консонанси. Оптика и акустика.

И, понеже числото е битие, то се изразява чрез своя лик и глас. Вижда се ейдос, чува се логос. Обаче числата са представени ту като самите вещи, ту като структурни части на вещите, ту като същността на нещата, объркване, идващо от Аристотел.

Свидетелството на Стобей заявява, че Питагор е моделирал всичко чрез числата, което обяснява защо питагорейците не са дали на огъня, земята и тем подобни нещо свойствено, защото в тяхното битие няма нищо повече освен числовата им същност. Казано е, че числата могат да бъдат извадени от диадата, и то много лесно, с изключение на първите числа. А първите не могат да бъдат така извадени, защото са архетипичните образци, оформящи това, от което биха били извадени. Затова е смятал Филолай декадата за универсална приемница на безпределното, тъй като с числата, съдържащи се в нея, та могла да обхване и оразмери космоса.

Ако се приемат числата за вечни образци, които не подлежат на измяна, то вещите са подражания на тези небесни архетипи, които са точни, но изменчиви и крайни. Културологическата интервенция в тази тема позволява да се дешифрират, разумно, някои общовалидни за древна Елада аритмологични представи, както и специфични аритмологични концепции.

Вече се знае защо нулата не е част от реда на числата. Тя не е число, тъй като не включва нещо в себе си, няма го единството-на-множествеността. Тя е нищо, тя не е битие. Обаче тя е нищо, което е всичко. Божествената монада е “неизречено число”, което актуализира декадата, която пък е лицето и звукът на съществуващото.

Тъй като точката е твърде непластична, и от точки не може да се очертае фигура, линиите са започнали от неделимите линии, които оформят онтологичния релеф на вещта. Единиците, които разграничават нещата, не са просто точки, а точки, които са свързани от линии. Точките “излъчват” линиите, но самите точки са линии, повърхности и тримерни фигури.

Звездите са именно такива точки - от тях се “излъчват” линии, за да станат съзвездия, но, като се приближат самите те, може да се види, че самите те са фигури.

Самото превръщане на въздух в огън, земя, вода, облаци и камъни, според Анаксимен, всъщност не е превръщане, а проявление на различаването (разграничаването), и тя е невидима, докато не се е проявила. Според Анаксимандър, пък, възникването на нещата е ОТДЕЛЯНЕТО на противоположностите от субстанцията, съдържаща съществуващото. Ранногръцката философия не е индуктивно-емпирично конструиране на картина на света, а надстрояване над архетипи.

Учението за числото се опира върху съвършената структурност, ритмичност, подреденост и космичност на мирозданието. Това учение е надежда, че може да се открие смисъл в тази космичност.

Анаксимандровият космос е съвършена сферична структура, без привилегировани точки или доминиращи сили, изградена на принципите на равенството и симетрията. Универсален онтологичен принцип е законът на хармонията и числото. Всяко престъпване на границата, ако е агресивно, е несправедливост и самоунищожение, тъй като се престъпва и собствената граница.

Агресията е насилие срещу мярата на чуждото и собственото съществуване, която разрушава собственият и чуждият контур. Всяко престъпване на границата е разрушение на битието, а числото е гарант за съществуването на нещата. Ако няма число, няма нищо. Затова учението от Милет е особено числово моделиране на универсума.

Според Хераклит огъня е началото, а огъня е не само вътрешно енергийна и подвижна субстанция, но и ритъм на своето реализиране със собствена мяра и структура, вследствие от което може да се заяви, че учението ефеския мъдрец е учение за логосно изчисления космос.

Твърдението “Съществуването е число” изразяава, че: Светът е космос, създаден от съразмерни части и с ритмичен пулс, и че космос е всяка реалност в света, притежаваща битийна същественост и ценност. Битието има смисъл, и този смисъл е прекрасен.