първоначално писано и публикувано в периода 2021-2024

Началото на Залеза, когато хоризонтът става ален

В романът на Макс Биърбом, наречен “Зюлейка Добсън”, може да се наблюдава един от по-ранните етапи от началото на залезът на красотата, поради няколко причини, които са били в действителност действащи за много по-дълъг период от време, а не са започнали десетина години преди момента, в който е била написана тази книга, което пък е довело до унищожаването на красотата, като такава, и я е заместило с нейната противоположност, която може да бъде наблюдавана съвсем ясно в “Зюлейка Добсън”.

Тези неща, които са били вече в актуалност, и бавно са подронвали качеството на Красотата със самото си съществуване, от както са били обвързани, по някакъв начин с нея, са:

1. Възприятието, че съществува някаква йерархия, която определя кое нещо, дето е красиво, е по-ценно от други неща, които също са красиви, както и факторите, които определят ценността на тези красиви неща.
2. Нагласата, че има красиви неща, които не могат да бъдат оценени като такива от просто всеки човек, както и нагласата, че някои неща не могат да бъдат определени като красиви.
3. Красотата, която таи в себе си невероятна грозота, и която се характеризира именно от тази грозота, а не от своята красота.
4. Необходимостта от някаква външна валидация, която да потвърди, че нещо е красиво, и неспособността на отделният човек сам да определи кое нещо е красиво, и кое не е.

Тези четири проблема, които само се изопачават и изострят в контекста не само на “Зюлейка Добсън”, а и във времето, в което съответният роман е написан, са отговорни точно за Залезът на красотата, тъй като тя изчезва, заменена от точно своята противоположност - грозотата.

В този текст ще се разгледат тези проблеми, ще се дадат предложения, които биха могли да обяснят поради каква причина те са успели да станат толкова определящи, и, естествено, ще се посочат причините, поради които те са свързани с красотата само по негативни начини.

Къде са частиците, и как са се наместили, по време на Райловото разпръскване

Първо, ще се започне с йерархията, която е била изготвена, и бива поддържана, като актуална, от хората. Причините, поради които тя бива подкрепяна като същински определител на красивото, също ще бъдат разгледани. И, едновременно с това, ще се определи кои фактори определят ценността на красивите неща, и дали тяхната позиция в йерархията е обвързана с тази ценност.

Нека се срещнем с красивите неща - това, естествено, са абсолютно всички неща, които не са грозни. Това определение на красивите неща е недостатъчно, пък би могло да се възприеме и като грешно, поради която причина бива да се извърши едно задълбочаване в разглеждането на красивите неща.

Няма да се направи определение на красивото, само по себе си, като концепция, или като идея, но ще се направят няколко твърдения, които биха могли да се възприемат като необосновани. Трябва, естествено, да се напомни, че един Платон е заявил, че неща, красиви за някои хора, биха могли да не са красиви за други хора. Това ще бъде възприето, и тълкувано, от авторът на този текст, като равностойно с твърдението на Маргарет Улф Хънгърфорд: “Красотата е в очите на наблюдателя.”

Веднагически се придава на всяко едно нещо красота, която е субективна - то е красиво, защото така е решил онзи, който го наблюдава. Няма някое нещо, което да може да позволи на човек да се отдели от себе си, както и от своите разбирания, и да разгледа, обективно, нещата, за да определи дали те са красиви, или не. Но това, което се твърди от авторът на този текст, влиза в разрез с това съждение.

Ако съществува някакво състояние на съществуване, което може да се определи като красиво, то би трябвало да може да се определи всяко едно нещо, което допринася за това състояние. Ако един предмет е красив, то той е такъв поради брой причини (или поради една единствена), и тези причини би следвало да могат да се изброят. Има огромен брой предмети, пък даже и такива работи, които не са предмети, и те всичките съществуват в това състояние на красивост.

Щом тези предмети съществуват в едно такова особено състояние, значи тяхната красивост се определя от техните качества - било то форма, било то мирис, било то функция, било то дори спомените и концепциите, които тези предмети (или неща) могат да подтикнат своите наблюдатели да обвържат със самите себе си.

Следователно, имайки всички тези неща предвид, трябва да се направи още едно пояснение. Това състояние на красивост е постоянното състояние на нещата, или по-скоро тяхното “фабрично зададено” състояние. Изначало, нещата са красиви. Тяхната некрасивост, тяхната грозност, се проявява именно чрез очите на наблюдателя, което означава, че не красотата се таи там, а нейната противоположност.

Защото, следвайки тази абстракция от човека (който е наблюдателя), нормалното състояние на едно нещо е X. Този X е един и същ за всеки, който би могъл да го възприеме и осмисли, но за някои от възприелите го, този X би могъл да е обвързан с неща, много по-различни от нещата, с които той би могъл да бъде обвързан за други от възприелите го.

Та, нека използваме онзи износен пример с коня, който е красив. Как се определя един кон като красив? Има, явно, някакъв списък неща, които го правят красив. Но, пък, как се определя един кон, като не-красив, като грозен? Пак, явно, има списък неща, които го правят такъв. Нека изобразим един красив кон - за целта ще се оповем на това, което може да бъде наблюдавано в изящното изкуство и в популярната култура. Един кон е красив, стига той да е спокоен, с прилепени една до друга устни, който е сресан и добре поддържан.

Но защо тези неща го правят красив? Нима безпокойството да е грозно, или просто човеците, които са се занимавали с изображението на красиви коне, да са използвали своите възприятия за това, кое е красиво и кое не е, за да изобразят кон, който е красив? Няма нищо, изначално, грозно в това, едно създание да не е спокойно. В същност, то си е точно такова, каквото трябва да бъде, както то е било замислено от било то Бога създател, било то от еволюцията, било то от онзи сляп часовникар, който всичко е разръчкал. Не се бъркайте, еволюцията и правяча на часовници не са точно един и същ образ.

Може би еди кое си нещо, безпокойството, е грозно, защото то се възприема за грозно в хората? Ако един човек е безпокоен, той не се възприема за много благоприятен, или пък за много красив, от другите хора. Та явно това човешко възприятие за красивото, красивото в хората, се налага и върху красивото на коня, макар и конят да не е човек. Нека се върнем и към другите неща, които правят коня “красив”. Затворените устни са такива, защото инак биха се видели зъбите на коня, които не са точно такива, каквито се харесват на хората. Обвързва се тяхната форма с тази на човешките зъби, тъй като и хората също имат зъби, и, по този начин, и на тях се придава красота, или грозота, в зависимост от мислите на наблюдаващия.

Та, какво излиза? Дори и сресването, и хубавото поддържане на един кон, са обвързани с красивото, защото така са решили хората, че е красиво. Но кои хора са решили, че нещо е красиво? Естествено, няма някаква отборна работа, която да е била извършена от всички хора, демонстрирайки някакво сътрудничество, а по-скоро една малка групичка хора е решила, кое е красиво и кое не е, и после го е наложила върху другите. Това, обаче, е друга тема, която ще бъде разгледана по-късно в текста. Нека се върнем към красивото.

Стигнахме до заключението, че красивото е красиво, защото е било тъй определено от човека. А този процес на определение е тясно свързан с йерархията, която бива да се разгледа в тази част от този текст. Преди да се продължи, нека се заяви, от авторът, че всяко нещо е красиво, и става грозно, само когато бъде определено като такова от някого, пък и дори в този случай, то е грозно само за него. Красивотстта е постоянното, изначално състояние на нещата.

След като това бе заявено, нека започнем да се катерим по тази изкуствена стълбица на йерархията на красивите неща. Естествено, тази йерархия се характеризира от придаването на някаква ценност на красивите неща, които биват нареждани в нея. Най-ценните красиви неща са продуктите на изящното изкуство - картини, нарисувани от специфични, определени като изключителни, художници, скулптури, определени архитектурни произведения, както и бижута.

Тези неща са ценни, но едновременно с това се възприемат и за най-красиви. Всъщност, те са единствените неща, които всъщност се третират като красиви с някаква мяра за постоянност. Съществува един консенсус, който е изкуствено изграден измежду хората, дето определя красотата на тези неща. Това взаимно съгласие, което е било насилствено наложено върху болшинството от хората, е обвързано с ценността - с цената на тези произведения.

Една картина, на някои изключителен художник, е много скъпа. Струва толкова много пари, че един човек би могъл да си купи къща с тях, пък и да си живее съвсем спокойно десетки години - може, пък, да може да живее съвсем ухолно не десетки, а стотици години, имайки предвид колко много пари се искат в замяна на тези картини. Тази тяхна стойност, парична, ги определя като невероятно ценни - а тази ценност се обвързва с качество.

Едно нещо, щом е скъпо, е по-качествено, по-хубаво или по-добро от друго, което е по-евтино. Например един евтин чайник, в сравнение с един скъп чайник, е по-неудобен за правене на чай. Може би защото дръжката му е метална, и се нагрява успоредно със самият него, а може би защото чучурът му е много къс, или пък защото няма филтрираща пластина между чучура и останалата част на чайника. Скъпият чайник, той няма да ги има тези недостатъци, и, следователно, е по-качествен от другия.

Добре, тогава, щом това е качеството на нещата, де що се определя от тяхната ценност. Обаче при картините, да речем, кое е нещото, дето се определя от ценността им? Означава ли това, че една картина, която струва 60 милиона долара, е по-красива от друга картина, която струва 60 долара? Естествено, отговорът би следвало да е не. Но, уви, това не е така.

Човеците, тъй като не могат да се абстрахират от всяко едно нещо, което е обвързано със съответен предмет, не могат да дадат адекватна оценка на едно произведение на изящното изкуство, тъй като в техните глави все се въртят цифри. Дори и на пръв поглед да не могат да отсъдят, че картината, струваща 60 милиона долара, е красива, те, щом си напомнят, сами на себе си, че картината струва 60 милиона долара, ще си кажат, че грешно са я били преценили.

Ще си кажат, че явно не отбират достатъчно, за да могат да кажат дали картината е красива. Но тази тема ще дойде по-късно, та нека не бързаме.

Дори и тази картина да е, всъщност, красива - тази, която струва 60 милиона долара - тя ще бъде описана като по-красива от онази, която струва 60 долара, защото тази цена, която им е прикачена, е толкова важна за хората. И тук започва да се проявява йерархията, без дори да сме се насочили към нещата, които са на по-ниско стъпало. Дори на най-високите нива на красивата йерархия, която, за жалост, е изградена от човеците, все съществува тази противна склонност на хората да се заблуждават самите себе си.

По-красива ли е тази картина, която е по-скъпа? Нейната красота, привидно, се определя от паричната ѝ стойност. Но това какво мерило е? Парите са изкуствена твар, изродена от човечеството, чиято стойност се определя от обществото, което борави с тях. Означава ли това, че красотата на нещата се определя от обществото, което ги наблюдава, и означава ли това, че тя е някаква почти обективна, точна наука? Защото, щом всички са на мнението, че нещо е красиво, то, тогава, това е обективен факт, не е ли?

Ние, обаче, сме наясно с това, че не е тъй, и че красотата е крайно субективно нещо. Всеки сам определя кое е красиво, и кое не е. Обаче, щом това определение може да бъде повлияно от паричната стойност на един предмет, на неговата ценност, следователно един човек може да бъде измамен да си мисли, че нещо е красиво.

По тази логика следва, че един човек може да бъде измамен да си мисли, че нещо не е красиво. Ето къде се появяват предметите, които са на по-ниските стълби на йерархията на красивите неща. Тези предмети, те не са направени с цел да бъдат красиви - или, по-скоро никой никому не казва, че са красиви. Тези предмети - били те автомобили, били те прибори, били те дрехи, били те уреди - са просто такива. Те се възприемат като нито красиви, нито грозни, а прости, обикновени.

Тяхната красота, която съществува съвсем ясно и отчетливо, не се възприема от повечето хора, защото това, което те обвързват с тях, не е красиво. Кое е това, дето се обвързва с тези предмети? Да вземем, за пример, един чук. Чукът е уред, оръдие на труда. С него работи някой човек и прави някакви неща. Това, само по себе си, не е ли невероятно красиво? Фактът, че някой може да създава неща, не е ли озадачаващо прекрасен?

А потенциала на чука, да се използва при създаването на неща, които ще бъдат красиви? Например някакво бижу, или на някоя скулптура? Не би ли могло това да се обвърже със самия чук, и не би ли могла да му се припише красота? Би трябвало да може. Но кой така ще се замисли? Тези, които боравят с чукове, знаят, че чукът не струва нищо. Той не е ценен, за разлика от истински красивите неща (които са много ценни и струват много пари), и, следователно, той не е красив. Освен това един човек, боравещ с чук, не би обвързвал чука със способността му да създава, а би го обвързвал с тежката, мъчна работа, която върши, за да може да се прехранва. Той го обвързва със стойността, която му бива носена, а не със стойността, която бива произвеждана от чука. А това е нещо, което би било описано по-скоро като грозно, отколкото като красиво. Нима неспособността да бъде възприета красотата на нещо не е грозна, нима това не е някаква смущаваща, покъртителна гледка?

Всъщност, и тази неспособност би могла да бъде красива, но за някой наблюдател, страничен. За самият човек, боравещ с чука, който не възприема тази красота на своя уред, той ще бъде грозен. Няма да има красота в него, а отсъствието на красота загатва грозота.

Но това не е единствената стойност, която може да се използва, за да се заблуди един човек, че едно нещо не е красиво. Нека се насочим и към моралната стойност на нещата, и се запитаме защо ли едно произведение на изящното изкуство, да речем картина, която показва някакъв карнален акт, би била описана като непристойна, защо ли нейната стойност би била понижена, поради факта, че изобразява такова нещо? Защото някакво малцинство е решило, че някои неща просто са морално безценни - не, че са твърде ценни, за да може да им бъде придадена цена, а защото нямат цена, благодарение на своята тотална липса на стойност.

И така, тези произведения, които биха могли да са също толкова красиви, колкото и онези, които дадохме за пример, изведнъж стават ужасно грозни. Но как така са грозни? Защото изобразяват нещо, което се възприема за грозно, за непристойно? Но това прави ли картината грозна? Грозна ли е картината, показваща как Сатурн поглъща сина си, на Франческо Гоя? Та не е ли крайно непристойно и ужасно това, което е изрисувано в нея? Не, ще кажат някои, и ще предложат милиони долари, за да я купят (което е предположение, базирано върху сумите, срещу които са били закупени други от произведенията на Гоя).

Щом е толкова ценна, значи е красива, нали? Но, пък, безброй други картини, били те със същата, или подобна, тематика, биха се възприели като грозни, тъй като тяхната стойност би била определена като далеч по-низша, хем морално, хем парично.

Излиза, че красивите неща не са красиви, защото са красиви, а са красиви или защото някои ги наричат такива, или защото им се придава такава невероятна стойност, че, индиректно, някои ги нарича красиви. Тази йерархия, която се изгражда, е базирана върху това, че някой може да определи кое е това, красивото, докато останалите не могат. Но как така има такива определители на красивото, и как, изобщо, те определят кое е красивото?

Денди, обляно в здрач

Та кой е този, определящ красотата на нещата? Това ще да е някои учен човек, който знае кое какво е. Или пък някой много способен човек, заможен, може би, който може да определи стойността на нещата… Или пък онзи, който се нарича денди.

Но какво е дендито? Нека дори не се залъгваме, че ни е нужен отговор на този въпрос, който да казва нещо друго, освен това, казано ни от самият Макс Биърбом. Пример за денди, и то може би перфектно денди, е Херцогът на Дорсет. Накратко - интелигентен, образован, заможен, живущ в тъй наречения хайлайф, доказал се превъзходен в много сфери, и, естествено, критик на нещата.

Всички изисквания, които някой би могъл да има към този определител на красивото, са изпълнени. И това денди, то започва да си върши работата. Критикува, открива кусурите на всяко нещо, и определя това нещо дали е красиво. Най-често, тези неща, които се определят от него за красиви, са предварително определени като такива от други, подобни нему създания - именно други дендита. Но това определение не се базира на собствени възгледи, а на някаква невъобразима необходимост от това да се поддържа илюзията за неговата собствена красота.

Едно денди е кокетно. Тази твар, изящна и обзета от самата себе си, критикува, защото желае да се покаже като превъзходна - да се качи, самата тя, на върха на някаква йерархия. И, тъй като е на върха на йерархията, и има някаква ценност, обвързана с тази превъзходност, тази гадинка - дендито - става красива. Едно денди, естествено, може да е много красиво - даже това е неговата цел, привидно. Да се облече хубаво, да се измие, да се среше, да се обръсне, да се парфюмира, да се движи по специфичен начин, да се държи по специфичен начин, да има специфична осанка.

Да, да, едно денди е много красиво - но това денди, което е тъй красиво, е красиво, само защото бива определяно като красиво от другите. Самото то може и да има определеност като красиво, имащо вярата за самото себе си, че е красиво, но тази вяра е тясно свързана с възприятието на другите. И, естествено, тъй като всеки мъж на специфична възраст е изглеждал по точно този начин, който е бил определен като красив, следователно всички мъже, които са спазвали тези изисквания, са ставали красиви.

Но това красивост ли е, всъщност? Тази красивост, която се притежава от дендито, или по-скоро се преследва от дендито, е някак формулна, изкуствено създадена. Не е естествено произлязла от неговото собствено съзнание, не е някаква самооценка, не е нещо субективно, но, едновременно с това, не е и нещо обективно.

Едно денди е красиво, защото другите казват, че то е такова, защото то е ценно, тъй като има много пари, и защото е стойностно, от морална гледна точка. Дендито се превръща в някакъв продукт, който да се предлага, но не и да се продава. Вижте стойността на това денди, което може да познае красивите неща, защото то самото е толкова красиво. Вижте го, чуйте оценката му, и си отидете, защото това денди е като акция на някой акционер, решил никога да не продава. Цената на тази акция само ще расте, расте, докато не стигне до луната…

Но това ли е, всъщност, определителят на красотата? Както беше казано в предишните части на този текст, красотата е постоянното състояние на нещата, и само тяхната грозота се определя от хората, които ги наблюдават. А това определение на грозотата, то се таи в очите на наблюдаващия предмета, който е грозен, човек. Та, следователно, дендито каква функция изпълнява?

Не е тази функция, която то си мисли, че има. То не определя красотата на нещата, а тяхната ценност, тяхната стойност. Естествено, всяко нещо, което не е определено като ценно или стойностно от дендито, е грозно! Как би могло едно нещо, което не е красиво, и е част от тези неща, които уж трябва да бъдат красиви, да е ценно? Не може, и, следователно, то не е красиво.

Обаче то може да стане красиво.

Как така едно нещо, което не е красиво, което е грозно - или поне е тъй определено от някое денди - ще стане красиво, не-грозно? Чрез неговото определение като такова, въпреки, че то вече е било определено, от другиго, като онакова. Дендито е тъй наречения “тренд сетър”, дендито е онзи, който поставя начало на модните тенденции. Модерно е да имаш картина на Рембранд, и, следователно, трябва да я имаш. Имайки тази картина, човек се показва като модерен, което, пък, се възприема като признак на красивост, тъй като дендито, което е определено като красиво, е въвело модата да се притежават картини на Рембранд.

Индиректно, този притежател на картина на Рембранд се асоциира с дендито, и възприятието за неговата красота се променя. Макар и с този пример да се насочваме към другите точки, които бяха посочени във въведението на този текст, важно бе да се спомене това.

Най-важното, обаче, е това, че фигурата на дендито е толкова определяща. Естествено, няма някаква онтологична причина, поради която дендито да може да решава кое е красиво, и кое не е, в следствие от което се създава модерното. Няма някаква причина, поради която дендито да е по-способно да възприеме нещата, като каквито са те, и да може да определи тяхната красивост.

Би могло да се каже, че чрез своето образование и чрез своята изложеност на ‘красиви’ неща, определени като такива от предходни дендита, едно денди притежава повече знание от обикновения човек, и че това му позволява да определи кое е и кое не е красиво, но с това се загатва, че измеренията на красивото са строго зададени, и само специфични неща могат да бъдат красиви, което не е така.

Дори и едно ужасно грозно нещо е, всъщност, красиво. За нас, човеците, обаче, това е неимоверно трудно за възприемане. Нека зададем един пример, който да предизвиква остра реакция. Изпражнението ще бъде това, което ще използваме, за да покажем защо това нещо, което е много грозно, всъщност не е грозно, само по себе си.

Човеците са си измислили (с други думи, сами са решили, определили са го), че има такова нещо като мръсотия. Мръсотията, естествено, в случая не е буквално обвързана с изцапването на човек, неговото омазване с някакви неща, а по-скоро с неговото социално състояние, или даже с неговото морално състояние.

Един човек, да речем, заможен, ‘доказал’ се като способен и свестен, издигнал се в йерархията на обществото, минава през кално място и дрехите му се окалват. Този човек би бил възприет като изцапан, и това изцапване не би отнело от красотата му.

Другият човек, обаче, е беден, селянин, който живее едва едва, на дъното на обществената стълбица. Той минава през калното място, дрехите му се окалват, и после той бива възприет като мръсен, като непристоен, като грозен.

Но защо е мръсен бедният човек, а заможният е изцапан? Защото при единият има някаква временност, а при другият е някаква по-вечно състоянието? Богатият може да си смени дрехите, да ги даде на прислужницата си, та да ги изпере тя, може да се изкъпе. Бедният сигурно няма други дрехи, пък би му отнело много време да изпере своите изцапани одежди, време, което би следвало да вложи в работа.

Така де, нека имаме едно наум - да бъдеш мръсен е различно от това да бъдеш изцапан. Това различие е трудно определимо, тъй като причините, поради които то изобщо съществува, са много необосновани. Защо да бъдеш мръсен е по-лошо, отколкото да бъдеш изцапан?

Защо да бъдеш омазан изпражнения е по-лошо, отколкото да бъдеш омазан с кал? Защото фъшкиите са мръсни. Защо, обаче, се възприемат те като мръсни? Не идват ли те от човека? Ако човекът е чист, то тогава не би ли следвало и те да са чисти? Или пък тяхната мръсотия произлиза от факта, че те не биват съхранявани подобаващо?

Не, тези неща са мръсни, защото така е решил човекът. Той е определил, че има такова нещо като отпадък, като боклук - което е много странно - и после е казал, че боклукът не е ценен. Той е толкова малко ценен, че даже е лошо да бъде притежаван, и заради това се изхвърля. Можете да си представите, тогава, колко красив е боклукът.

Та, човекът е определил, чрез някакви свои наблюдения и изследвания, че изпражненията са отпадък. Боклук. Следователно, те нямат стойност. Даже имат негативна стойност. Щом имат такава негативна стойност, не трябва изобщо да бъдат притежавани, защото инак отнемат нещо. Тъй като стойността на нещата определя тяхната красота, много е лесно да се види защо човек хвърля своите биологични отпадъци, или поне ги крие в септичната яма, която е далеч от неговия дом, пълен с определени като красиви карти, които да му придават, и на него, красота.

Но ако се абстрахираме от стойността на нещата, ако се абстрахираме от тези концепции, на които сме били научени, и до които не сме стигнали самите ние, чрез нашия разум, то тогава излиза, че няма нещо, което да направи човешките фекалии грозни. Те просто са си, а това просто бидение е повече красиво, отколкто грозно.

Значи нещата са грозни, не защото някой, чрез голяма мъдрост и рационално боравене с нея, е успял да определи тяхната същност, а защото някой така е бил научен. И дендито, то също така, научено да познава красивите неща, научава другите да познава красивите неща, като им казва кои са красивите неща.

И щом дендито, наученото предварително, е определящото красивото, естествено, че няма как някой, който е неук, в сравнение с дендито, да определя красивото… Макар и красивото да се определя от всеки човек за самия него.

Тук се появява и другата проблемна зона. Човекът, който не е научен, че нещо е красиво, би могъл да го определи като не красиво. Обаче, правейки това, той ще се покаже, че е неук. Ще демонстрира, че не е в крак в модата. Ще подрони авторитета на дендито, както и на онези, които го слушат. Ще понижи стойността на тези красиви неща, а това не би се понравило на онези, които ги притежават.

Поради тези причини, този неук човек се определя като грозен, a priori, и неспособен да познае красивото.

Късната вечер на красивите грозни пари, които измерват красотата

Нека, обаче, се запитаме защо онзи човек, който не е научен, изобщо не е научен. Причината, оказва се, е че той не е платил, за да бъде научен. В повечето случаи, естествено, той не е платил не защото не е желал, а защото не е могъл. Платил, какво? Пари.

Та, значи, за да може да бъде определено красивото, което се определя от своята стойност, този, който го определя, трябва да има, и той, стойност, която стойност да се таи не само в неговите притежания, а и в неговото образование, което струва пари. Естествено, колкото по-скъпо е това образование, толкова по-добро е то, защото е по-ценно.

Това ни показва, че този човек, който е беден, и който, поради своята бедност, е неук, няма стойност, което пък не му позволява да определи нещата за красиви, защото тяхната красота се определя от тяхната стойност. Това означава, че нещото, което е красиво, не е красиво заради самото себе си, не заради своята красота, а заради нещо друго, което му позволява да бъде определено като красиво.

Цената на една картина определя нейната красота. Тази е най-скъпа, значи е най-красива. Самата картина не е от значение, което пък означава, че може изобщо да няма картина. В романът това все още не е така, но няколко години по-късно, след края на развиващите се действия, ще започнат да се появяват такива неща. Огромни платна, които са оцветени в един единствен цвят. Някакви черни квадрати, които са просто черни квадрати, струващи десетки милиони долара.

А сега, в съвремието, след като красотата е отдавна залязнала, и сме потопени в мрака на нещата, които не са красиви, защото са красиви, вече има и такива картини, такива красиви неща, които изобщо не са неща, и изобщо не са картини. Появата на тъй нареченото NFT (Non-Fungible Token) е поредното показателно явление, което доказва, че красотата наистина е залязла, и, на нейно място, е дошло нещо друго.

Паричката.

Есествено, парите не са грозни, сами по себе си. Те, даже, могат да са много красиви, пък и са такива, тъй като, както бе споменато, всяко нещо е красиво, и само се определя като грозно. Но това, което парите правят, е грозно, защото те отнемат красотата на нещата. Те, чрез своята способност да придават стойност, премахват красотата на нещата, и ги правят грозни, докато със своята стойност създават други, красиви неща.

Създаването на красиви неща, всъщност, е много хубаво, много красиво, но само, когато се абстрахираме от това, което е необходимо, за да се създаде това красиво нещо. А това, което трябва да бъде дадено в замяна за едно красиво нещо, са милиони, милиарди други неща, които губят своята красота и стават грозни. Това, вече, не е красиво, и тъй като измерението на красотата, на което хората са способни, е, най-меко казано, извратено и неточно, не може да се определи дали повече красота е била привнесена в света, или повече е изгубена.

Единственото измерение, което би било някак точно, би било на количеството неща, които са красиви, и на количеството неща, които са грозни. А тук, вече, става ясно, че има много повече грозни неща, отколкото красиви.

Черната нощ, оставена след красотата

Човекът, както бе казано, може сам да определи кое е красиво, и кое е грозно. Тази негова способност не зависи от неговото образование, не зависи от неговото социално положение, нито от неговото умствено състояние. Дори и един човек да е ужасно неук, дори и да е най-бедният на света, дори и да страда от многобройни умствени недостатъци, той може да определи нещата като красиви.

Тази негова способност да определя красивите неща произлиза от факта, че той не познава границата между грозното и красивото, и всичко си съществува в едно средно състояние. Това средно състояние е далеч по-близо до красивото, отколкото грозното, поради която причина обикновеното, постоянно състояние на нещата, когато не биват определяни от хората, е на красивост.

Този човек, неук, неспособен на почти нищо, и невероятно беден, може и да е отгледан от вълци. Ако е така, то той не познава красивото и грозното, нали? Може да се каже, че е така, но, всъщност, има моменти, в които този човек би могъл да се запре - тъкмо наял се, доволен, но не достатъчно изморен та да му се спи - и тогава какво би правил той? Навярно би съзерцавал някакви неща. Би гледал в далечината - било то гората, било то някоя рекичка, било то небето - той би ги гледал, може би с някаква цел, необвързана с насладата, извличана от самият процес, но в това свое гледане, и в зависимост от това, което се гледа, този човек би могъл да си направи заключение, че нещата са както трябва.

За хората, когато се възприеме това състояние на нещата - да са както трябва - има една много ясна представа. Всичко е точно така, както трябва да бъде, а това означава, че за този човек всичко е хубаво и добро. Това, че нещата са хубави и добри не ги прави красиви, но не ги прави и грозни. И, тъй като с хубостта и с добрината се асоциират позитивните неща, тези работи, които са от полза на хората, които се асоциират и със красивото, а с крозното се обвързват негативните неща, то тогава когато е хубаво и добро, то нещото е красиво.

Естествено, “хубав” може да се използва като заместител за думата “красив”, макар и “красив” да е много по-изявен начин на описание, много по-силно състояние на бъдене. Щом може това да се направи, то тогава може да се направи и връзка между другото значение на думата “хубав”. Хубав, както става ясно, означава: “някое нещо с приятен външен вид”, но означава и: “някое нещо, което се оценява положително, което е позитивно.”

Нещата, които са от полза за хората, се възприемат като хубави, а тази хубост е сродна с красотата. Едно оръжие, за човека, който го използва, и то му служи така, че той да извлича полза от него, е хубаво. Той би го оценил като красиво, поради тази причина. Обаче, едно оръжие, за човека, срещу когото то се използва, не би било толкова полезно. То не би било красиво за този, който е пострадал от оръжието. То би било, тогава, грозно.

И въпреки, че това е така, и че е трудно да се отрече, че мнението на човека, определящ нещото като красиво или грозно, е много влиятелно във възприятието на хората, състоянието на дендито, като такъв, който определя кое е красиво и кое е грозно, не само за себе си, а и за другите, е много странно, пък и даже противопоказно.

Но, всъщност, има някакъв смисъл в него. Ако някой друг е решил кое е красиво, и кое не е, то тогава всеки друг, който не е този, дето е решил, ще знае, че X е красиво, и че Y е грозно, защото така е казано от определилия. Определилият е дендито, и дендито въвежда мода.

Хората, знаещи, че дендито е рекло за X, че е красиво, и за Y, че е грозно, веднага ще се втурнат към местата, където могат да се сдобият с X. Но това не би било защото X е красиво за тях, а защото X ще е красиво според другите. Тази красота на X, която, всъщност, не е негова заради него самият, е уред, който ще бъде използван от собствениците на X, за да извлекат от него полза.

Тази полза е социална. Щом другите хора разберат, че този човек има X, те ще сметнат, че той има някакви позитивни качества, защото той е в крак с модата. Те може дори да кажат че е добър, хубав човек, заради това свое възприятие, повлияно от модата, зададена от дендито. Къде, обаче, се намесва същинската красота на X? Онази красота, която хората, отделно, един по един, биха могли да видят в него?

Тя не фигурира. Този предмет е красив, не защото хората, които го възприемат са го сметнали за такъв, а защото те не са успели да се абстрахират от своите нагласи, за да могат да определят то дали е хубаво. И, дори и да не могат да се абстрахират от тях, те дори ги нямат предвид, когато извършват оценките на красотата на X. Това, пък, се дължи на факта, че те не желаят сами да определят дали е красив X, защото от това те не биха извлекли полза.

Красотата се превръща от нещо, което е спотаено в света и във всички негови аспекти, от нещо, което е невъобразимо тясно свързано с личността, от нещо, което е невероятно уникално и не би могло да бъде възприето по един и същ начин от двама различни човека, в нещо, което е предмет, в нещо, което може да се измери, което се измерва, и което се определя ‘обективно’. От нещо, което е може би най-близко до осъществяването на усвояване на света за отделния човек, и превръщането му в собствен свят, който е познат само на този отделен човек - дължащо се на невероятната уникалност в преживяването на красивото - в нещо, което губи тази своя специалнот, тази своя уникалност, и остава едно псевдо нищо.

Защото какво, всъщност, е една картина, чийто лик не е от значение? Та тя е нищо.

Какво, всъщност, е красотата, ако тя трябва да бъде някак утвърдена от нещо друго, което да я направи красива? Тя, тогава, май не е красота.

Зюлейка Добсън, макар и да не е стриктно по смисъла на думата красива, е, всъщност, красива. Тази нейна красота се дължи, чисто и просто, на нейното съществуване, тъй като всяко нещо е красиво. Тя, обаче, не се разпознава като такава, и дори не придава стойност на своя лик, заради самия него, а заради стойността, която му се придава от други. Нейната красота е ценна за нея, не защото е красота, а защото другите хора я намират за красива, и тази оценка, която ѝ бива правена от тях, е важното за нея.

Но, едновременно с това, тя, всъщност, не се интересува от своята красота. До такава степен тя не се интересува или вълнува от нея, че дори би ѝ било хубаво тя да бе невероятно невзрачна, защото тогава тя би могла да се влюби. Поради причини, неразбираеми за обикновения човек, Зюлейка иска да се влюби в мъж, който не оценява красотата ѝ. Може би мъж, за когото тя не е красива, мъж, който не би ѝ обръщал внимание.

Това е особеното в Зюлейка. Тя е красива, въпреки, че не е определена като такава от тези, които определят красотата, но, все пак, едновременно с това, тя е красива, и то толкова, че всеки се влюбва в нея от пръв поглед. Та значи красотата ѝ, тази, която би ѝ била отредена от дендито, от онзи, който оценява красотата, по онази ‘обективна’ скала, която дендито някак си притежава, и може да използва, за да създава обективно знание за това кое е красиво и кое не е, не е, всъщност, красота, а грозота.

И, все пак, нейната същинска красота - същността на нещата, и това че те са красиви по подразбиране, те са красиви a priori и само човешките възприятия и преживявания могат да ги направят грозни - прозира през тази изкуствена, ‘обективна’ красота, зададена ѝ от дендито. Но, пък, тя не желае да бъде възприемана като красива.

Хубавото на красотата… То изчезва тук. Тя извлича ползва от своята красота, но пък не успява да извлече полза, от нея, в един специфичен аспект от своето съществуване. Но не е тя виновна, според самата нея. Защо ли?

Защото това, което тя желае, е красиво. Онова ‘обективното’ красиво, което е зададено от дендитата. Херцогът е красив, защото той, като денди, е определил модата, и, естествено, я спазва. Обаче модата твърди, че красив е стоицизма, далечността, студеността към дамите… Та Зюлейка иска това красиво нещо, иска нейният любим да е точно такъв, какъвто трябва да бъде, за да е красив.

И дендито, Херцогът, който досега е определял кое е красиво и кое не е, изведнъж се изправя срещу красиво нещо, което не се нуждае от определение. Дори не може, сам, да спази правилата, които той е поставил, за красиво и достолепно държание, защото толкова се влюбва в Зюлейка. Та каква е тази красота, която дендито определя, каква е тази красива мода, която дендито води?

Изкуствена. Като някакво закривало, което да закрие същинската красота… Като някакъв хоризонт, отвъд който да потъне красотата, и нивга да не бъде видяна отново.

Залезе красотата, и то одавна. Сега ние си живеем в мрака на ‘обективната’ красота, тази, която е определена от някой друг, тази, която е тясно свързана с масовото, а не с личното. Има малки пролуки, през които слънцето (красотата) успява, от другата страна на земята, да хвърли малко светлинка върху черната пустош, в която сме се озовали ние, хората, но ние сме до такава степен прокажени, че дори и тези извори биват заровени.

Билбиография:

1. Max Beerbohm, “Zuleika Dobson Ar An Oxford Love Story”, Project Gutenberg, 18/10/2016, https://www.gutenberg.org/ebooks/1845
2. The Duchess (Margaret Wolfe Hamilton), “Molly Baum”, Project Gutenberg, 01/08/2007, https://www.gutenberg.org/ebooks/22214
3. Paolo Euron, “Aesthetics, Theory and Interpretation of the Literary Work”, Brill, 2019, https://brill.com/view/book/9789004409231/BP000008.xml
4. Платон, “Държавата”, Наука и Изкуство, Александър Милев, 1981, https://chitanka.info/text/44258-dyrzhavata