Sign in Subscribe
By G.E.M.Simov in University Essays —

What comes after the end of Art? | Bulgarian | an Essay

What comes after the end of Art? | Bulgarian | an Essay

първоначално писано през, и публикувано около година след, 2022

Краят на изкуството е обвързан не с тоталният завършек на всякакъв вид изкуство, а с отминаването на един специфичен вид изкуство. Същото това изкуство е имало определена цел, която цел е била краят му - както един път завършва някъде, така и този вид изкуство е имал някаква крайна точка, нещо, към което това изкуство е водело.

Това, което идва след края на изкуството е не някакво отсъствие на изкуството, а промяна на изкуството, както и промяна на неговата цел.

Но, за да се определи какво идва след края на изкуството, каква става целта му и как то се променя, трябва да се посочи какво е това, което изкуството е било преди този момент, преди този своенравен краи, и каква е била неговата цел.

Видът изкуство чийто край е засегнат тук, е монументалното изкуство, но не просто монументалното изкуство. Когато става дума за изкуството, което е привършило, всъщност става дума за изкуство, което изпълнява своята задача в съответното положение, съпоставено и съотнесено с религиозното и философското.

Това изкуство изпълнява своята функция само тогава, когато неговите очертания са до такава степен размили се, че поне привидно то е някак сляло се с философията и с религията. Този ефект е трудно достижим, или въобще не е достижим, тъй като изкуството вече се е изменило, и то много, в момента в който тази цел на изкуството бива дефинирана.

Тя се посочва от Хегел, който е човекът от когото започва да се разнася тази идея за края на изкуството. Тази цел, твърди той, е то (изящното изкуство) да бъде начин на осъзнаване и изказване на божественото, на най-дълбоките интереси на човека и на най-всеобхватните истини на духа.

Естествено, самото това твърдение, трите неща изброени в него, е поддържащо тезата, че изкуството трябва да е някак хомогенно смесено с философията и религията. От страна на философията, главно интересите на човека и и в по-ограничен мащаб истините на духа, от страна на религията истините на духа и божественото. Но, ключовото тук е, че и трите са някак подлежащи на всяка една от сферите.

И религията може да представи интересите на човека, истините на духа и да изкаже божественото, и философията може да направи същото, както и изкуството. Философията и религията правят точно това, обаче изкуството, в момента в който Хегел прави това свое твърдение, вече не прави само това.

Всъщност, изкуството в онзи момент прави по-скоро други неща, като една ограничена част от него се занимава с тази осъщностяваща цел. Изящното изкуство си остава изящно, продължава да съществува и да се появява във всякакви форми, но то не е истински изящно, както се определя изящното изкуство от Хегел, а е някак грешно… Или пък престорено.

Тази престореност, или грешност, произлиза от творците на изкуството. Освен от тях, обаче, тя произлиза и от другите човеци, които са обвързани с изкуството, били те меценати, или зрители, или ценители, тези други участници в изкуството също допринасят към неговата грешност, към неговата престореност.

Какво, обаче, представлява тази грешност? Тази грешност е обвързана с това, което изкуството цели. Изящното изкуство има определена цел, която бе вече разгледана. Изкуството, което се появява и е привидно изящно, всъщност не е изящно, тъй като то не се прицелва в тази мишена - краят на неговият път не е тази хомогенна троица, а е нещо друго.

Може би не нещо друго, а по-скоро нещо по-конкретно. Едно произведение на изкуството си остава създадено с някаква цел, то продължава да изобразява нещо божествено, или пък закача интересите на човека, а може и дори да търси истините на духа, но не се занимава с тези три неща.

Има едно обособяване, което би могло да се обвърже с начина, по който се гледа на нещата. Философията е една наука, която наука привидно влиза в единоборство с религията, докато изкуството е някак дистанцирано от философията по принцип, но е и дистанцирано от религията по стечение на обстоятелствата. Защо, и как?

В Античността, когато изкуството е било само и единствено изящно, или поне по-изящно, отколкото не, тези три сфери са били свързани. Философията е ходела ръка в ръка с религията, а изкуството е съществувало като нещо, което се използва от религията (и философията), за да бъде изказано именно божественото, както и интересите на човека и истината на духа.

Във времето на Хегел, обаче, философията вече се е отделила от религията, до такава степен, че религиозното вече може да се разглежда и изследва без философското, както и обратното. Това, само по себе си е проблемно, но все още има една условност, която условност гласи, че е по-добре да се разглеждат и изследват в някаква конюнкция. Изкуството, обаче, вече се е отделило до такава степен от религията и философията, че е почти необвързано с тях.

Това деление се дължи на множество неща, но един от най-влиятелните фактори е разделението между църквата и правителството. Отминава времето на истински пищните и внушителни храмове, тъй като за тяхната направа са необходими огромни суми пари, които вече не са толкова лесно добиваеми от църквата.

Друг фактор е и Просвещението. Появата на протестантството, чиито подход на кланяне пред Бог, както и техните вярвания относно това какъв трябва да е един храм, са други такива фактори. Изящното изкуство, присъстващо в Католическите и Православните храмове е почти изцяло изчезнало в Протестантските храмове.

Още един фактор е буржоазията. Разполагайки с огромни суми пари, тези хора наемат художници, скулптори и каквито и да било други хора на изкуството, за да създадат те нещо за тях. Това, че тези произведения са главно за украса, за да се разполагат в някоя галерия или над нечия камина, подкопава функцията на изящното изкуство. Няма божественост в това, особено когато се има предвид и това, че божественото е ограничено до храма. Отвъд, привидно, няма някаква такава връзка с него.

Изкуството, когато Хегел посочва неговата най-висша задача, вече е претърпяло един своенравен вид комодификация. Чрез него не се изказват тези три неща, а заможността и влиятелността на неговия притежател.

Затова става дума за края на Изкуството. Живеейки двеста години след като Хегел е направил тези свои изказвания, този край на Изкуството може да бъде забелязан и от хора, които не са запознати с най-висшата му задача.

Но какво идва след този край? Остава ли, изобщо изкуство, или то се превръща в нещо напълно различно?

Остава изкуство, което да се стреми към изящност, което да се опитва да изкаже тези три неща, които Хегел е посочил. Обаче се появява и друго нещо, което е толкова далечно от изящното изкуство, че то би могло да се опише и като нещо, което не е изкуство.

Гореспоменатата комодификация, която бавно се е разраствала преди и по времето на Хегел е ускорила темпото на своя растеж с неизмерими величини, и е придобила мощ способна на това да предизвика усещане за сюблимното у наблюдателя си.

Всяко нещо, всяко произведение на изкуството, се превръща от творение, от изказващо божественото, интереса на човека и истината на духа, в някакъв продукт, чиято функция е най-вече да изказва интереса на човека. Не най-дълбокия, а най-повърхностният. Истината на духа изчезва почти безследно, било то в изкуството или в светското. Божественото се превръща в повърхностен интерес на човека и губи своята внушителна същина.

Изкуството, наистина, се довежда до своят край… Но, едновременно с това, то продължава да бъде точно толкова изящно и монументално, колкото е било и преди.

Докато в Античността един храм би бил произведение на изкуството, изпълнен с тази троица, в съвремието един храм е посветен на Зевс или на Християнския Бог, а на едно друго божество - на капитала.

Храмовете в съвремието са Моловете, търговските центрове, чиито измерения са в пъти по-мащабни дори от най-големите храмове на Античността, и които са създадени с целта да изкажат божествеността на капитала, защото всеки един магазин в тях е своенравен храм, в който хората отиват, за да се поклонят пред своя ‘бог’, участвайки в ритуали на обменяне, на увеличаване стойността на магазините, в които стъпват.

Но не е само това, което се постига от Моловете. В тях се изказва най-дълбокия интерес на човека, както той е определен от системата в която хората сами са се набутали. Всеки един от Моловете в света продава всичко, но най-вече най-важните неща. Най-дълбокият интерес на съвременния човек е да задоволи своите нужди, а в Мола, където се продава всичко, човек може да види своя най-дълбок интерес изказан по възможно най-перфектния начин - а да е именно приведен в действително съществуващ.

В Мола може да се купи храна, вода, дреха, развлечение - всичко. И всичко това, което може да бъде купено, е там, материализирано и присъстващо в действителност. Толкова изящно е това изкуство, че то дори не е отвъдно, а е отсамно, макар и да е, едновременно с това, отвъдно, тъй като има разделение между тамошната страна и тукашната.

В Мола също се помещава и най-всеобхватната истина на духа, която истина е толкова добре изказана от безбройните реклами, разхвърляни привидно наслуки, но всъщност напълно целенасочено. Самите хора, които ходят из Мола и пазаруват, или само гледат по витрините, са част от това произведение на изкуството, самите те изказват най-всеобхватната истина на духа.

Всичко това съществува в една невероятна, почти перфектна хармония, която изказва тези неща, чието изказване е най-висшата цел на изкуството. Та изкуството, всъщност, не е свършило. То все още си е тук, и е, привидно, по-могъщо от всякога.

Но това може и да не е изкуството, както Хегел го е описал. Това изкуство не е така обвързано с духа, както изкуството, описано от Хегел е. И все пак, това съвременно изкуство е обвързано с духа. То е толкова тясно свързано с него, че не може да бъде отделено.

Има, обаче, и други неща, които пак са също толкова монументални и изящни. Храмовете на религиите са се запазили, и самите те продължават да извършват най-висшата цел на изкуството.

Появили са се и други храмове, които извършват най-висшата цел на изкуството. Има и други изящни произведения на изкуството, които също се стремят към решаването на тази най-висша задача. Един шадраван е точно такъв, независимо от това дали в центъра му има статуя на момче, държащо риба, от чиято уста се излива вода, или в центъра му има някакви геометрични форми, чиито ръбове са протекли.

Сградата, в която се състои народното събрание на една държава е също такова произведение на изкуството. Националният Дворец на Културата в София е такова произведение на изкуството.

Човешкият интерес, духовната истина и божествеността, които те изказват не са обвързани с абсолютния дух, който Хегел е обособил. Едновременно с това, обаче, те са точно абсолютния дух, пречупен и изкривен. Може би дори измамен.

Тази измама може да бъде наречена ‘ирония’. Изкуството, което не е искрено - като искреността е ключова, тъй като истината на духа е основна част от задачата на изящното изкуство - някак губи своята възможност да бъде наречено изкуство.

В случая на Моловете, изкуството, което представляват те е смесено. Една част от тях е искрена - тази част, която е била измислена от човекът, който е концептуализирал Мола - но друга част, била тя архитектурната му постройка, била тя огромната маса реклами, била тя начина, по-който са подредени магазините в Мола, била тя облика на плочките или пък цветовите схеми на Мола - това са все не-искренни изкуства.

Те са създадени от хора, които вършат това, което вършат не заради изкуството, не заради целта му, а заради паричната облага, която ще получат щом е завършен проектът. В това отношение, съотношението между искренност - която искреност може да е не-искрена, тъй като създателят на концепцията за Мол не е имал за цел облагоденстването и развитието на човека, както и подпомагането му до разбирането на абсолютния дух - и не-искреност накланя везната в полза на не-искреността, което означава, че тези произведения на изкуството, макар и интерпретируеми като такива, всъщност не са.

Но това не е всичко, което може да се каже относно това, което идва след края на изкуството. Има и такива произведения на изкуството, които се стремят към улавянето на тази троица, като целта остава изказването на абсолютния дух. Те, обаче, не могат да се възползват от тази монументалност, която е била част от онова изкуство, което е изгубено, което е стигнало до своя край… Поне не по директен начин.

Произведенията на изящното изкуство, които са създадени целесъобразно с абсолютния дух, успяват да уловят тази монументалност, тъй като това е една от най-основните части на изкуството. Да се предаде безкрайното чрез крайното. Тази внушителност може да не е налице действително, но умът на човека може да създаде условия за нейното изживяване. А умът на човек се нуждае само от малко побутване, за да създаде съответните условия, като побутването в случая са тези произведения на изкуството.

Изкуството не е достигнало края си. Ако пък го е достигнало, то се е преродило и се е устремило към друг възможен край, след който то отново ще се прероди и ще се влезе в една безкрайна цикличност… Или пък не.

Източници:

Subscribe

Get mail for new publications. Paid members gain access to additional publications.
gunga@example.com
Subscribe